С Тихомир Димитров се запознах по време на един от първите блог-кампове през 2008 г. Докато аз опитвах да напълня на табелката си всички блогове, с които бях познат тогава, той разказваше за една страхотна идея – да се направи печатно издание, което да събира публикации от блоговете. Тогава Тишо беше извървял няколко пъти дългия път от пишещ до издаващ – един от малкото хора, осъществили сами мечтата си да издадат книга. Сега, близо 2 години по-късно, авторът на „Писателският блог на Тишо“ гостува на „Аз чета“ като писател, търсещ външните и вътрешните пътища в себе си, за да даде на читателите си своя трети роман.
Какъв е Тихомир Димитров след El Camino – пилигрим, блогър или писател?
Цял живот сме поклонници по Пътя към Истината и писатели на собственото си битие. Камино е метафора на живота. Там има особена енергия, която позволява за месец да получиш толкова много емоции и уроци, които в „ежедневието” биха „отнели” година. Конкретно по въпроса – след Камино Тихомир Димитров продължава да бъде пилигрим, блогър и писател, какъвто винаги е бил, но с една идея по-богат в духовно отношение…
Какво всъщност се случи там и кое твое търсене те накара да тръгнеш по пътя на поклонниците?
Трябва да напиша няколко тома, за да ти разкажа какво всъщност се случи там. Това беше причината да се въздържа от пътепис. А и повечето неща ми се струват твърде интимно-лични. Защо да отегчавам хората с тях? Накратко – извървях 500 км към Атлантика и поне 500 хиляди километра навътре към себе си.
Лесно ли е да си писател в България?
Също толкова лесно е, колкото да си лекар или учител, примерно. Тук е лесно само за крадците. Те обаче умират млади, лежат по затворите, ядат много бой и са роби на страха, което не е за всеки, ще се съгласиш с мен. Писателят може да мисли, че е аристократ, но писането е занаят като всеки друг. Трябва да си го обичаш, трябва един процент талант плюс деветдесет и девет процента труд, плюс четири тона общи приказки. Въпросът е да не им се вързваш. На мен ми е по-скоро приятно, отколкото лесно.
Въобще, струва ли си младите у нас да се захващат с тази работа? Има ли шанс, ако си млад и талантлив, някое издателство да те забележи, без да имаш връзки?
Има огромен шанс, но това не значи, че ще изкараш реални пари от писане за издателство. Силният автор пише преди всичко за своите читатели, после за себе си и най-накрая: за пари. Парите са страничен ефект от всяко хоби, което си успял да превърнеш в професия-удоволствие. Младите таланти никога не питат дали „си струва”, те просто пишат, защото не могат без… И това е много сериозна диагноза.
Казвал си, че самопубликуването е най-доброто решение за един автор на българския пазар? Защо смяташ така?
Защото книгоразпространение в България, практически, липсва. Осакатената пазарна матрица ще поиска до 90% от твоя труд безвъзмездно. Когато сам правиш книга, тези 90% ги запазваш за себе си. Разбира се, никога не е сигурно, че ще продадеш роман. Книгата, като всеки продукт, има нужда от инвестиции в маркетинг, PR, реклама… Проблемът на повечето български автори е, че не разбират нищо от изкуството на търговеца. Трудно продават себе си. Липсва им пазарен нюх, няма и агенти, които да свършат тази работа вместо тях. Ето как стават жертва на разпространители с основно образование и… на собствените си мечти. Принудени са да даряват талант, а понякога им се налага дори да плащат, за да бъдат публикувани. Последното, меко казано, е безумие.
А как се издържаш, за да можеш да пишеш – знаем, че у нас едва ли някой може да се похвали, че храни семейство с писане?
Много хора у нас могат да се похвалят, че хранят семейство с писане. Това са авторите на проекти, копирайтърите, пазарните анализатори, създателите на бизнес планове, журналистите, репортерите, сценаристите, държавните служители. Дори катаджиите си изкарват прехраната с писане, ако се замислиш .
Понеже повечето хора те познават заради писателския ти блог, за какво е подходящ един блогър по принцип: за журналист или за писател? До коя от двете професии се доближава повече блогърството?
Вчера попаднах незнайно къде на следния надпис: „Правилата на добрия блогър: няма такива”. Блогването не е професия. Това е чисто човешки начин за споделяне, улеснен от технологичния напредък в комуникациите.
С какво всъщност ти помага блогът?
Обогати личните ми контакти. Създаде творческа ниша. „Сверявам си часовника”, един вид. Връзката писател-читател никога не е била толкова пряка. Днес, тук и сега читателите са тези, които помагат на автора да развива таланта си 24/7.
Какви са героите в третия ти роман?
Реални хора от плът и кръв, каквито винаги са били, но поставени в действителност, каквато само аз мога да съчиня. Облива ме студена пот от мисълта, че някога ще срещна героите си на живо и те ще поискат сметка за това, което съм им причинил .
Как изглежда книгата, която никога не би написал?
Скучна история, вълнуваща само автора, пълна с двусмислени арт полюции, трудна за четене и разбиране, но за сметка на това – доста обемиста.
Предложи ни книга, която да прочетем.
„За писането. Мемоарите на занаята”, от Стивън Кинг. Най-добре инвестираните десет лева в живота ми. А за удоволствие може да си припомните „То”. Внимавайте, защото е от друга планета и хапе.
Тук можете да прочетете и целия втори роман на Тихомир Димитров, озаглавен „Душа назаем“. Първата му книга „Справедливост за всички“ можете данамерите изцяло в блога му.
