Напоследък българските звезди започнаха да откриват книгите. При това не само за четене, а и в ролята на автори. Венета Райкова например се похвали, че е най-плодотворният български писател с издадени цели три романа в рамките на година – не съм проверявала изрично, но нищо чудно да се окаже права. Може би с изключение на Калин Терзийски и Никола Крумов, които обаче пишат разкази, няма друг съвременен автор, които да се похвали с толкова добре тренирана и покорна муза.
Бях си наумила да прочета някоя от книгите на Венета Райкова от професионален интерес – винаги е добре да си в крачка с тенденциите в бранша, както на световно, така и на местно ниво. Когато „Вещицата“ (изд. „Enthusiast“) ми попадна от приятел, подходих с любопитство и никакви – нито положителни, нито отрицателни – очаквания.
„Вещицата“ (а предполагам и другите книги на авторката) са страхотно изпълнен издателски продукт. Обагреното в телевизионна слава име на авторката несъмнено предизвиква силен интерес, но добре оформеното книжно тяло с атрактивна спрямо жанра и аудиторията корица също е изпипано чудесно. Направи ми много приятно впечатление чудесно свършената коректорска и редакторска работа по книгата.
Що се отнася до литературната стойност на тази творба… Е, едва ли ще изненадам някого, когато кажа, че такава просто няма. Но този тип четива не се пишат, за да имат литературна стойност, а за да забавляват публиката, и се надявам, че Венета Райкова е достатъчно разумна, за да не се заблуждава, че книгите й имат някакво дълбоко послание.
„Вещицата“ прилича на жълто списание без снимки и със сменени имена на героите. Въпреки че започва със задължителното от юридическа гледна точка „всички лица и събития са измислени“, е така написана, че от намеци и недомлъвки да се досетиш за кои лица от екрана и страниците на таблоидите става дума. Дори да не се интересуваш от тези неща, се улавяш, че се опитваш да напаснеш отделните сюжетни линии със софийската действителност.
Изключително позитивна страна на книгата е, че е много четивна – страниците отлитат, а героите не претърпяват абсолютно никакво развитие, камо ли катарзис. Невероятно забавно е, когато в опита си да изглеждат задълбочени и начетени обсъждат езотерични учения, примесени с християнство, нумерология, астрология и прочее. Женските образи са особено интересни за обсъждане със своята архетипност – кучката, старата мома, мръсницата.
Венета Райкова (снимка: Az-jenata.bg)
Накратко, сюжетът се върти около суперуспешната телевизионна водеща Ана, която чука мъжете, но не се влюбва, Ева, която иска да се влюби и да има семейство, но мъжете бягат от нея като дявол от тамян, и завистливата златотърсачка Вера.
Венета Райкова се е опитала да направи книгата си сексуално пикантна и може би щеше да се получи донякъде, ако не бяха безкрайните повторения на едно и също, уж скандално откровение. Две неща в романа звучаха автентично и ненасилено – приятелството между Ева и Ана и лицемерните отношения между Ана и Вера.
Авторката многократно се опитва да ни внуши, че Ана е онзи тип жена, който посредствените тийнейджърки си мечтаят да бъдат – с кариера, но без да се преработва, с маркови дрехи и с върволица от любовници. И докато тя използва поредния „заради дебелия му член“, като после смачква сърцето и егото му с токчето си, едната й приятелка реве, защото е дебела и никой не я обича, а другата й завижда грозно за лъскавия живот и е готова на всичко, за да го има.
Особено много ми хареса намекът, че неуспехите на Ева в любовта се дължат на магията, с която майка й някога се е домогнала до женитба с баща й. Не знам дали Венета Райкова е запозната със съдбата и произхода на лорд Волдермор, но, признавам си, беше сладко и ме накара да се позасмея на приликите. Друг очарователен момент беше неочакваното продуктово позициониране на голяма софийска книжарница, в която авторката представя романите си, на страниците на книгата.
Образът на Лили и няколкото откровения от типа „богатите също плачат“ дори не успяха да ми досадят – толкова претупани и съшити с бели конци бяха. Към края на романа имаше момент, в които бях почти сигурна, че сюжетът ще предприеме рязък обрат и ще придобие някаква дълбочина. Уви, това не се случи.
Да търсиш послания във „Вещицата“, е като да търсиш такова в късметчето, което идва с кафето. Приятно е, усмихваш му се, може да му направиш някоя снимка за Инстаграм, но секунди по-късно вече си забравил за него. Въпреки това книгата има своите достойнства – брилянтна издателска работа, увлекателност и обем точно колкото за едно по-продължително ходене на плаж. Не съжалявам, че я прочетох, защото се забавлявах чудесно, но вероятно няма да повторя скоро.
