Джордж Р. Р. Мартин споделя, че ние, читателите, наистина живеем хиляди животи благодарение на книгите, до които сме се докоснали. Те ни оформят като хора, съветват ни относно моралните ни дилеми, отнасят ни на крилете на фантазията, но най-вече се настаняват дълбоко в сърцето ни.
Ако ни зададат клиширания въпрос коя е любимата ни книга, в ума ни изникват заглавия, които по някаква причина са се запечатали в съзнанието ни и са станали част от нас. Оказва се обаче, че има един читателски страх, за който рядко се замисляме. Ако препрочетем книгата, която сме обикнали от първия път и се е превърнала в крайпътен камък в живота ни, ще развалим ли цялата магия, която ни е донесла?
Екипът на „Аз чета“ също се сблъсква с този тих ужас. Ето защо решихме по повод Световния ден на книгата и авторското право да ви разкажем за онези истории, които толкова сме обикнали, че не знаем дали някога отново ще се върнем към тях.
A кои са вашите?
Ася Ангелова
Нямам навика да препрочитам книги и може би това никога няма да се промени. Списъкът ми с предстоящи заглавия расте главоломно с всеки изминал ден, а вкъщи или на електронния четец винаги ме чака една заплашителна купчина. Дори обаче да се реша да се върна към някоя история, със сигурност няма да е „Дългата разходка“ (изд. „Бард“) на Стивън Кинг.
Преди време пътят ми до работа траеше два часа с градски транспорт плюс доста ходене. Всъщност точно тогава започнах да чета по-активно. Поглъщах книгите на Стивън Кинг една след друга, докато не попаднах на „Дългата разходка“. Всичко се промени. Емоциите, в които ме потопи при първия прочит, бяха толкова силни, първични и незаменими, че не бих искала да ги залича по никакъв начин. Това всъщност е и причината до ден днешен да не съм написала ревю за този, лично за мен, шедьовър на Кинг – когато едно четиво те обвърже емоционално на много високо ниво, споделянето идва адски трудно.
Неведнъж съм споменавала, че обожавам да чета антиутопии като „Дългата разходка“ и всъщност това е най-любимият ми жанр в художествената литература. „Разказът на прислужницата“ (изд. „Orange Books“) от Маргарет Атууд присъстваше във всички списъци и класации за този тип истории и беше ясно, че рано или късно ще стигна и до нея. А ако вече сте чели препоръките ми в различни наши материали, ще знаете, че тази книга почти винаги фигурира там.
След дълго издирване на книжното тяло в оригинал (още не беше публикувана на български език), най-накрая намерих една-единствена останала бройка в книжарница в Бургас. Получих я и започнах да чета бавно и методично. Отбелязвах цитати, записвах впечатления – навици, които не си бях изградила до момента.
Близкото Атуудово бъдеще ме обсеби така, както не ми се беше случвало с друга книга. Всичко в нея – от сюжета, през героите, до актуалността й към днешна дата, ми подейства толкова отрезвително. Като ритник в стомаха. Страх ме е, че ако реша да препрочета „Разказът на прислужницата“, ще видя недостатъци, които не съм забелязала преди това. Искам тази книга да си остане идеална за мен.
Бела Чолакова
Трябва да съм била на дванайсет-тринайсет години, когато прочетох „Анн от „Зелените покриви“ от Луси М. Монтгомъри, и това е първата книга, която ме е впечатлявала толкова много. Анн просто ме омагьоса – със своята поетичност, многословност и способността си винаги да се забърка в неприятности, но и с искрената си доброта… Помня, че бях изумена от теорията за сродните души, и то представена не в любовен, а в чисто приятелски план. Бях зашеметена от безкрайното въображение на Анн, от способността й да вижда красота във всичко, да придава романтика на скучното ежедневие. До такава степен се отъждествявах с нея, че пишех писма на майка ми от един лагер не от свое, а от нейно име. Ето защо моята първа истинска книжна любов бе „Анн от „Зелените покриви“. А първите любови трябва да си останат в миналото, за да не разваляме спомена за тях с бремето на възгледите ни като зрели хора, както и с тежестта на критичността, която неизменно натрупваме с годините.
Габриела Кожухарова
Не са много съвременните заглавия, които не просто са станали изключително популярни, а са пленили сърцата на читатели от цял свят и са се превърнали в съвременни класики. „Крадецът на книги“ (изд. „Пергамент прес“) от Маркъс Зюсак е почти магически роман в това отношение – толкова добър, емоционален и всепоглъщаш, че тринайсет години след него чакахме нова творба от Маркъс Зюсак. Искрено му съчувствам – да си натоварен с подобни очаквания… Едва ли се отразява ползотворно на вдъхновението.
Прочетох „Крадецът на книги“ още в гимназията и ще я запомня най-вече като първата история, която някога ме е разплаквала. Оттогава винаги я слагам в списъка ми с фаворити за всички времена и хваля качествата й на всеки, който още не се е докоснал до нея. Все се заричам, че ще я препрочета, че в близкото бъдеще, когато ми се съберат няколко почивни дни, ще се отдам само и единствено на повторни срещи с любими книги и тази ще е първата… Но това време така и не настъпва. Предполагам, че ми е мъчно как въздействието на първия прочит никога няма да се повтори. Но! Както казва едно близко книжно другарче, всеки чете през себе си, а ние се променяме непрекъснато. Ето защо си мисля, че и повторният прочит ще си струва – защото толкова съм се променила и може би, когато отново разгърна този прекрасен роман, той също ще се е променил по вълнуващ начин и ще ме научи на нещо ново.
Гергана Петрова
„Здрач“ (изд. „Егмонт“) на Стефани Майър е книгата, която ми показа един нов свят и жанр, в който и досега съм влюбена. Спомням си как будувах всяка нощ след излизането на поредния роман от тетралогията и не спирах да чета, докато не прелистех и последната страница. Когато преди няколко години по случай десетгодишнината от публикуването на „Здрач“ излезе „Живот и смърт“, се развълнувах и нямах търпение да я прочета, очаквайки същите стари, детски емоции, но някак не беше същото. Годините явно си казват думата. Оттогава ме е страх да се върна към поредицата – предпочитам да помня само какво ми е харесало едно време и да не поемам риска да се разочаровам сега.
Мартина Ламбова
Произведенията, които най-много ми се иска да препрочета, но очевидно нямам смелостта да го сторя, са две от книгите, които четох в училище при подготовката за матурата по български език и литература. Последната година от гимназиалното ми образование мина под знака на българската класическа литература, както и на първата ми голяма любов. Точно в онзи момент на порастване и осъзнаване четях „Тютюн“ от Димитър Димов.
Няма да забравя ароматът на бумтящата печка през зимата, нито на всевъзможните аромати, които ме прегръщаха чрез въздуха в родното ми село през лятото. До ден днешен неминуемо свързвам свободата на дишане и чистия полъх с първите глави от книгата, когато Ирина среща Борис в подобна обстановка.
Много ми се иска да си припомня цялата история, да опозная главните герои още веднъж, сега, когато вече са минали толкова години от първото ни запознанство. Предполагам, че ще видя Ирина в друга светлина и може би вече няма да ми е най-любимата литературна героиня, защото днес и самата аз съм различна. Но изобщо не ми се иска да залича, да размия тези стари усещания от романа, като ги заменя с нови. Вероятно така бих могла да изтрия цяла малка „ера“ от собствения си живот. И то безвъзвратно.
Другата книга, към която не смея да посегна, е „Железният светилник“ от Димитър Талев. Едната причина е същата като при „Тютюн“, а другата е, че не мога да си представя как ще прочета отново редовете, в които Султана взема своето пагубно решение. Не и без да хвърля отново книгата на земята и да плача и от яд, и от тъга, че е възможно това да се случи на една майка, и то само и само да угоди на времето, в което живее. Не мога да приема, че има сила, по-голяма от тази на любовта към собственото ти дете. Постъпката й ме беше потресла изключително дълбоко и все още смятам, че това е най-емоционалното произведение, което някога съм чела. За съжаление, не смея да си припомня първата част, затова все още не съм се потопила и в останалите три романа от тетралогията на Талев. А знам, че трябва. Е, може би някой ден…
Милена Златарова
Прочетох „Елада Пиньо и времето“ (изд. „Знаци“) преди пет-шест лета, в малките часове на една разкошна августовска нощ в моя любим Бургас, където живее и авторката Керана Ангелова. Тази книга ме накара да се гмурна в една дълбока бездна, да погледна толкова навътре в себе си, колкото не се бях осмелявала дотогава. Заговори ми за нещо древно и първично, нещо отпреди езика и времето. Рядко някоя история ми е въздействала едва ли не на молекулярно ниво. Действително бях като омагьосана. Едва ли ще посмея да я прочета отново – по-скоро бих оставила този вълшебен спомен непокътнат и непроменен.
„Задната къща“ на Ане Франк, тя беше първото ми докосване до Холокоста. Много добре помня откъде си я купих (пак в Бургас, само че преди доста повече лета) и след това я четох през целия път във влака до София. Бях на почти същата възраст като Ане и този факт някак особено ме потресе. Моментално почувствах близост с нея, все едно че сме в две различни стаи и е достатъчно едната от нас да прекрачи вратата, за да станем приятелки. Тя изразяваше със смайваща директност и искреност същите неща, за които бях страдала и които бях анализирала с часове, почти до изнемога. Не помня колко пъти съм я препрочитала, но тя ми беше верен спътник през целия ми „тийн“ период. Не се боя нито за миг от разочарование, но препрочитането й би било като машина на времето, която ще ме върне към дни, пълни с тонове тъга.
Павлина Радославова
В десети клас в гимназията класната ми г-жа Маринова, която преподаваше по литература, препоръча „По пътя“ (изд. „Парадокс“) на Джак Керуак на моя съученичка. Не си спомням точно ситуацията, но беше свързана с някоя от тогавашните ни лични драми за търсене на себеизразяване, свобода и младежки бунт. Г-жа Маринова описа книгата по изключително магнетичен начин и без да съм от най-големите бунтари на класа, ме провокира да си я взема от градската библиотека.
Историята беше наистина различна от всичко, което бях чела дотогава – излизане от идилията, излизане от „младежките“, „класическите“, „подредените“ четива. Беше сурова, хаотична, говореше за време, герои и преживявания, които никога не бях срещала. Книгата обаче ме очарова безкрайно и с усещането за свобода, струящо от всяка страница, с търсенето на смисъл и безизходицата на съкрушените мечти, с музиката и колорита на джаза, с пътуването без куфари, задръжки, карти и планове.
Не мога да го обясня и с времето ми е все по-трудно, но си мисля, че точно с „По пътя“ открих, че книгите са изключително ценни, защото ни предизвикват да излизаме извън зоната си на комфорт и ни учат, че светът е много по-голям и шарен, отколкото си мислим. Благодарение на този роман за първи път се замечтах да пътувам без план, да създавам своите места през преживяванията си в тях. Още пазя в една кутия със спомени списък с желания, в който съм отбелязала, че искам да си направя пътуване по маршрута от книгата.
Докато четях, започнах да откривам и музиката на The Doors, после очарованието на бунта през 60-те, опитвах се да намирам себе си и собствения си вкус, разбирания за света, за изкуството, за живота. След години четох други книги на Керуак, но не беше същото, дори малко се разочаровах, защото емоцията беше различно. Затова и реших, че не искам да препрочитам романа, макар сюжетът и конкретните истории вече да са ми доста размити. Не искам да гледам и екранизациите. Сигурна съм, че ще са много особени, а чувството да открия тази книга и светът около нея не съм преживявала с друго четиво. Ето защо егоистично искам да си го пазя като скъп спомен за това как ме е накарала да се чувствам в онзи момент, а и сега.
Петрана Петрова
Отказвам да препрочета редица книги, поради притеснението, че ще разваля магията и въздействието от първата си среща с тях. Творбите на Джон Стайнбек са сред тях, като се започне от „На Изток от рая“ и „За мишките и хората“, и се стигне до „Гроздовете на гнева“.
Досегът ми до световете на Стайнбек са от ученическите ми години. Докато живеех и заспивах с тях, несъзнателно си задавах въпроси. Характерите на героите и отношенията помежду им са оформили моите представи за света, за човека, за недостатъците и добродетелите му. Конкретните образи са изтлели в паметта ми, но са останали фрази, усещането за съпротива, бунт срещу социалното устройство на света, вземането на трудни решения и носене на последиците.
„На Изток от рая“ пък ме изпрати на езикови търсения, например към най-точния превод на някое засукано библейско изречение – оохват, който след много години установих, че се е отпечатал в мен. Отказвам да препрочета тези произведения заради зрелостта и вероятността да изгубя първичната си страст.
Втора серия книги, които ще останат в паметта ми, са романите на Достоевски. „Престъпление и наказание“ прочетох още в училище. Дискутирали сме я с много с приятели и съученици. „Братя Карамазови“ и „Идиот“ влязоха в личността ми орез студентски години, за да затвърдят разбирането ми за динамиката и изменчивостта на човешката природа. Защо отказвам да се обърна отново към тях? Заради сравнението със съвременни романи – последните в голямата си част тъпчат на едно място, сякаш колкото и да проиграват актуални сюжети. Усещането ми е, че всичко вече е казано. По-добре да им дам шанс, без да препрочитам Достоевски и да ги сравнявам с него.
Ако обобщя представата си за отказ от препрочитане, то тя се върти около класиците, макар че със същата сила и други аргументи чета само по веднъж български съвременни писатели и нова европейска литература. Оставям се на първичното въздействие и търся ново, различно, магично произведение, което да ме отведе нататък в развитието на личността ми.
Цветомира Дукова
„Гордост и предразсъдъци“ от Джейн Остин е романът, който ми показа, че класиката може да бъде изпълнена със страст – към живота и писането, към отстояването на убеждения и, разбира се, в любовта. Той ме научи, че трагичният край не е единственият изход пред талантливото перо.
Прочетох книгата някъде в тийнейджърските си години и цели епизоди от нея така са се запечатали в съзнанието ми, че едва ли някога ще се осмеля отново да разгърна страниците й. От страх, че може да открия някоя сянка, която да засенчи онова първо впечатление.
„Бухтичка“ на Джули Мърфи. Роман, който прочетох преди няколко години и който ми донесе един съвсем нов поглед към тялото, самоувереността и приемането на себе си. Героинята е прекрасна тийнейджърка, която е избрала да не се самосъжалява, да не драматизира, да даде шанс на хората, да не се озлобява. Самата Мърфи е разказвач, който много прилича на героинята си. Тя пише за важните неща, но го прави секси, с лекота и чувство за хумор. Истината е такава – толкова заобичах тази книга, че не бих могла да понеса, ако ми се стори различна след препрочитането.
Можете да вземете всяка от тези книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
