Дубравка Угрешич е един от най-известните съвременни писатели от Балканите. Родена през 1949 г. в Кутина, бивша Югославия, тя е дъщеря на хърватин и българка и расте, пътувайки често между двете държави. До началото на войната през 90-те години тя работи в Института по теория на литературата в Загреб. През 1993 г., след разпадането на съюзната република, Угрешич емигрира и днес живее в Холандия. Тя е автор на 16 книги – романи, сборници с есета и книги за деца, голяма част от които са достъпни и на български език в преводите на Жела Георгиева, Людмила Миндова и Русанка Ляпова.
Десислава Микова поговори с Дубравка Угрешич, включително и на български език, по време на гостуването на писателката за Софийския международен литературен фестивал през декември.
Напускате Хърватия в началото на 90-те. След това живеете в Съединените щати и Холандия, пътувате много. Има ли място, на което принадлежите?
Не знам, но има места, които намирам за очарователни и които винаги се радвам да посетя. Едно такова място е Ню Йорк, например. Този град е метафора, символ, реален, но и илюзорен град, мечта. Там винаги се чувствам добре. Не бих могла да кажа, че го чувствам като дом, би било превзето, защото никога не съм оставала за по-дълго време в Ню Йорк. Там има толкова много хора, които споделят онази наелектризираща енергия и са толкова сплотени. Те отдават живота си на този град. Затова Ню Йорк е толкова очарователен, удивителен и красив.
Когато напускате Хърватия, наричате това „доброволно изгнание“. Съществува ли обаче изобщо изгнание, което да е доброволно?
Разбира се, че не. Хората, които ме прогониха от Хърватия, настояха за тази формулировка. Настояха за „доброволното“ ми изгнание. Всъщност можех и да остана, можех да се приспособя към ситуацията, не те не искаха това от мен. Според мен това е ключово и за всички онези клети бежанци. Дори не може да се говори за „всички нещастни бежанци“, защото броят им надхвърля 60 милиона души в целия свят. Това се равнява на населението на цяла една държава, огромна държава, населена с хора, които мигрират. Те не са изоставили доброволно собствените си страни, защото в действителност страните им са изоставили тях, хората. Същото се случи и на мен. Не аз оставих държавата си – моята държава остави мен.
Тогава излиза и една статия със заглавие „Хърватски феминистки изнасилват Хърватия“, насочена срещу Вас и още няколко писателки.
Това беше логично следствие на медийното изтезание в онази националистическа среда. Национализмът ограничи ролята на жените до средновековните й измерения. Маргинализира функциите им в обществото. Църквата имаше ключово участие в този процес – отново затвори жената в нейните традиционни задължения – църквата, кухнята, децата. Трябваше да обявят жените, които не бяха съгласни с това, за врагове на Хърватия. И кои са враговете в традиционната култура? Винаги вещиците. Затова ни нарекоха вещици. А кои са вещиците? Вещиците са жени, които спят с дявола. А кой беше дяволът? В Хърватия това бяха сърбите. И така нататък и така нататък. Конструираш идеологически образец и после просто манипулираш хората с него. За тази цел бяхме употребени.
В много от своите есета и романи пишете за бивша Югославия. Чувствате ли носталгия за времето, когато тя съществуваше?
Не бих го нарекла така. Според мен никой на света не може да изпитва носталгия. Не мисля, че такова нещо съществува изобщо. Носталгията е лукав и зъл звяр. Той е много капризен и своенравен. Често променя предпочитанията си – не е нещо постоянно и вечно. Така че не бих го нарекла носталгия, но определено преживях шок след разпадането на Югославия. Бях и много натъжена, бях отвратена, бях изплашена заради войната, зверствата, насилието, жестокостта. По-късно бях възмутена и погнусена от хората и тяхната способност да лъжат и да се приспособяват към всичко. Това лицемерие, тази внезапно появила се лоялност, тази мигновена промяна на дотогавашните убеждения. Ще ви дам само един пример – съвсем светкавично 87% от хърватите станаха дълбоко религиозни католици. Как така започваш да вярваш така силно от днес за утре?
След всички зверства, престъпления и лицемерие, смятате ли, че Балканите ще се помирят с близкото си минало и какво би коствало това?
Мисля, че на Балканите много хора просто живеят в заблуда, в сянката на някакво проклятие. Защото хората тук предизвикаха всичко, което се случи – участваха в процесите, бяха съгласни. А сега изведнъж се намериха в голяма беда, защото разбраха, че няма да заживеят живота, който се надяваха да живеят. Обедняха много, не извоюваха никаква политическа власт. Младите поколения напускат държавите си. Това беше катастрофа във всяки един аспект – и по отношение на идеология, и по отношение на човешки ценности, и по отношение на права, във финансово, организационно и всякакво друго отношение. А днес хората просто нямат полезен ход – трудно е да признаеш провала си.
При разпадането на бивша Югославия се раздели и сърбо-хърватският език.
Изобщо не ми пука за това. Мисля, че беше просто лудост. Шизофрения. Това е толкова малка културна територия с толкова малък език. Да делиш този език по политически причини на четири различни езика – това е културно самоубийство.
В книгата „Баба Яга снесла яйце“ – последната, преведена на български език, сякаш говорите за едно по-лично помиряване – със старостта и личните загуби.
Този роман не е до такава степен посветен на темата за старостта. В тази книга вземам една символична фигура – баба Яга, и се заигравам с нея. Ако знаем коя е баба Яга, какво представлява като митичен герой, тогава виждаме колко много възможности има, особено за творческа изява. Приказки, легенди, проблемът за половото неравенство, старостта, езика и така нататък. Не че избрах да пиша за старостта. – избрах да се заиграя с баба Яга като митичен герой, това е.
По въпроса с половото неравенство – Вие имате сериозно отношение към проблемите на жените и говорите много за тях.
Този проблем е навсякъде. Осъзнавате го чак на моята възраст или евентуално малко по-рано, но чисто и просто разбирате, че живеем в един мъжки свят – всичко е създадено за мъжете, не за жените. Литературната история е история на мъжете, не на жените. Канонът е на мъжете, не на жените. Цялата политика се върти около мъжете, не около жените. Образованието също. Наистина всичко.
Това неравенство е толкова дълбоко проникнало във всичко наоколо, че на мен, на тази възраст, вече ми е абсолютно невъзможно да го гледам и приемам. Включвам телевизора, виждам мъже – мъже, които оформят нашия живот, които решават вместо нас, а жените просто се съгласяват. Жените са тихата, мълчалива половина от човечеството, която просто следва мъжете си.
Смятате ли, че битките Ви са били по-трудни, защото сте жена?
Мисля че да. Всяка битка беше по-трудна заради неравенството между половете. То не съществува само в историята, напротив – всекидневният ни живот доказва това.
Може ли изобщо полът да бъде някакво предимство за жените?
Да, но само когато жените се снимат в порно филми. Затова толкова много жени правят порно.
Казвате, че има два вида изгнаници – такива, които пазят снимките си, и такива, които нямат снимки. Какво означава миналото за онези хора, загубили снимките си?
Смятям, че сега, когато съм по-възрастна, разбирам малко по-добре емиграцията. Щастливите емигранти са онези, които вземат всичко със себе си. Виждала съм такива емигранти, които вземат цялото семейство със себе си. Тези хора се интегрират по-бързо на новото си място. Има и други, които са оставили някого в родината си и тогава е по-мъчително. При мен се случи по трудния начин, защото семейството ми остана – майка ми, която почина преди 8 години, брат ми и неговите деца. Все още имам силни връзки със страната си. Често се връщам там.
Споменахте майка си. Тя е родена в България. Този смесен балкански произход повлия ли ви по някакъв особен начин?
Мисля, че да. Най-напред, когато бях малко момиче, останалите деца се закачаха с мен, като ми викаха „българче, българче!“. Така че си научих урока – научих какво означава да бъдеш друг и да бъдеш изолиран. Не бях малко хърватско момиче, а малко българско момиче в Хърватия. Може би тук щяха да ми се подиграват, че съм хърватче.
След това със семейството ми често идвахме във Варна, където живееха баба ми и дядо ми. В младежките си години прекарвах летата във Варна и на Златните пясъци. Имах нещо като „широка“ родина. Това също беше много важен опит. Другият важен опит е езикът, защото като малка научих български само защото идвах тук. По-късно езикът избледня, вероятно съм го забравила, но всичко това е значителен опит.
С такива преживявания в детството няма как човек да се превърне в националист. Това ти дава уроци за света – за това, че всичко на света е много сходно и родно – близко, както разстоянието от Хърватия до брега на Черно море в България. Да пресичаш граници – между дръжави, между езици, когато си още много млад, според мен е най-важният опит, който ме оформи като човек.
(преминава на български език) Аз имам тука и приятели, така че това е – докато имаш приятели, нямам вече роднини, но докато имам приятели, аз съм свързана със страна.
Често Ви определят като балкански автор. Смятате ли, че се побирате в такова определение?
Това е термин транснационален или постнационален. Сега има много писатели, които живеят в различни страни, които пишат на езика си или които сменят езика си, но все пак употребяват референциите си от своя homeland (от анг. „родина“ – б.ред.) – тези, които просто не живеят, не пишат и не работят в национална литература. И за тези хора, including me (от анг. „включително и за мен“ – б.ред.) – за тези хора трябва да се намери някаква теоретическа платформа и това най-природно може да бъде транснационална литература, или постнационална литература. Аз мисля така.
В много от своите есета и книги засягате и политически теми. До каква степен попивате действителността и след това я трансформирате в литература?
Аз мисля, че това е – ако сте „жив“ писател, тогава някак всичко, което се случва около вас, някак си намира път в литературата. Аз съм тренирана писателка.
(преминава на английски) Аз съм дисциплинирана писателка. Това означава, че съм прекарала целия си живот в сферата на литературата – като студентка по литература, като преводач, като теоретик и историк на литературата, като критик, като редактор и какво ли още не – също и писател. Някак си смятам, че съм поставила летвата много високо. Никога не бих използвала жанра на памфлета или езика на памфлета за никоя политическа тема или идея, която ме развълнува. Другата причина за това вероятно е отново неравенството между мъжете и жените. Мъжете са се научили как да говорят от името на всички нас. Аз не ползвам такъв изказ, говоря само от свое име. Моята перспектива е единствената, която имам. Никога не бих заявила, че представлявам някого или нещо.
Какво представляват границите за човек като Вас?
Трудно е да се каже, но има неща, които просто не мога да понасям. Вероятно списъкът е много по-дълъг от нормалното. На първо място, не мога да търпя дискриминацията на жените, дискриминацията на расова или етническа основа. Има и много други неща. Аз не съм никак толерантен човек. Не бих допуснала много неща.
Като „жив“ съвременен писател, какви са според Вас важните политически теми и проблеми, които писателите трябва да отразят?
Липсата на политическа култура и на политическа ерудиция, скъсаната връзка с миналото – това е извънредно опасно и подлежащо на манипулации състояние, обхванало целия свят, не само страните в Източна Европа, Западна Европа или Америка. Затова мисля, че най-важното е да се върнем отново в училище – да научим хората как да мислят политически, да ги научим наистина да разбират демокрацията и как да защитават интереса си, защото днес сме опасно близо до установяванто на авторитарни, автократични, антидемократични системи. Наречете ги както искате, но това е истината.
Видео интервюто можете да видите на сайта на Би Ай Телевизия.
Прочетете и ревюто на Габриела Кожухарова за книгата „Баба Яга снесла яйце“.
Снимки: Марица Колчева за Софийски международен литературен фестивал
