fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

ИнтервютаНовини

Джесика Таунсенд: Смелостта на любимите ни герои ни помага да се справим с ужасите на собствения ни свят

10 мин.

Джесика Таунсенд е родена на 18 април 1985 г. в Калундра, Австралия. Живее на Слънчевия бряг, но е прекарала няколко години и в Лондон. Осем години се занимава с авторско право, а преди това работи като редакторка на детско списание за диви животни за Австралийския зоопарк на Стив Ъруин. Авторка е на фентъзи поредицата „Невърмур“. Дебютният ѝ роман „Изпитанията на Мориган Врана“ (изд. „Бард“) излиза през 2017 г. и бързо се превръща в абсолютен хит.

Вторият роман от серията – „Чудотворката Мориган Врана“, тъкмо излезе в България. По този повод споделяме с вас ексклузивното интервю на Джесика Таунсенд за „Аз чета“, в което тя ни разказва всичко за десетгодишното писане на „Невърмур“, пътя към невероятния си успех, бъдещето на поредицата и ползите от страшните истории!

„Невърмур: Изпитанията на Мориган Врана“ е шантава книга в най-добрия смисъл на думата. Как измислихте такава необичайна концепция и придружаващия я пъстър свят, пълен с ексцентрични герои и идеи? 

Благодаря! Идеите се появяват отвсякъде, във всички часове на деня, и обикновено проблемът не е да се опиташ да ги измислиш, а да се опиташ да ги спреш. Много по-важно е какво ще направиш с тях, когато те споходят  кои ще решиш да използваш, кои ще оставиш настрана и как ще ги оползотвориш на хартия.

Мисля, че най-хубавото, което се случи при писането на „Невърмур“, бяха десетте години, прекарани в отлагане от моя страна. Този дълъг инкубационен период предостави на идеите ми достатъчно пространство да се задълбочат и разгърнат, да се разраснат и изменят. Той означаваше също и че смесвах всяка нова идея, която ми хрумнеше по онова време, с останалите, вместо да си я пазя за някаква бъдеща история. В крайна сметка „Невърмур“ се превърна в една много по-голяма, разклонена и абсурдна книга в сравнение с онази, която се предполагаше да бъде.

Като дебютираща авторка, какъв беше пътят към публикуването на книгата Ви? 

На първо време прекарах десетилетия в бавно и спорадично писане на книга предимно в тайна, без да говоря много за нея или да давам на някого да я чете (с изключение на сестра ми, когато най-сетне я приключих). Също така прекарах последните няколко години от този писателски период във възможно най-задълбочени проучвания на издателската индустрия, търсене в „Гугъл“ на неща като „как да издам книга“ и „как да се сдобия с литературен агент“ и изчитане на залежите от информация за книгоиздаването, която е достъпна онлайн.

Когато приключих третата чернова на „Невърмур“ с нагласата, че е написана на максималното ниво, което бих могла да постигна сама, разпратих запитвания до единайсет литературни агенти. Бях прекарала много време, проучвайки тези агенти, и ги бях подбрала изключително внимателно според различните автори, които вече представляваха, и книгите, които твърдяха, че искат да видят. Месец по-късно имах четири оферти за представителство във входящата си поща. Подписах с върховната ми агентка Джема Купър от The Bent Agency, заедно преминахме през още няколко редакции (а аз продължих да се мотая… около година едва комуникирах с нея) и чак тогава преминахме към показването на ръкописа на издателски къщи. В рамките на няколко дни се организира търг между осем издателства, месец по-късно бяхме продали филмовите права, а към днешна дата правата за превод са продадени на 38 езика… общо взето, всичко се случи неочаквано и възхитително щуро.

С всичко това искам да кажа следното на писателите, които може би се съмняват в себе си: купчината с ръкописи работи. Знам, че това е ужасяваща картина за нещо, което всъщност е прекрасно, а именно шансът всеки – абсолютно всеки! – да изпрати ръкописа си на някого, който може би ще го обикне и ще промени живота му.

Първата книга от поредицата „Невърмур“ пожъна огромен успех. Това оказа ли силно влияние върху Вас, докато пишехте продължението? Чувствахте ли се по-нервна заради очакванията на читателите?

Предполагам, че притеснението надничаше зад рамото ми до някаква степен, докато пишех втората книга, но това май е приятен проблем. Беше предизвикателство (и на моменти доста стресиращо) да се опитам да се абстрахирам от всички очаквания, но в крайна сметка трябваше да си припомня, че започнах да пиша тези книги за себе си. Мисля, че най-добрият начин да продължа да пиша поредицата е, все едно го правя за публика от един.

Как възприемате сравненията между „Невърмур“ и поредиците за Хари Потър и Пърси Джаксън? Поласкана ли сте, или предпочитате читателите да имат самостоятелен поглед към Мориган и нейните перипетии?

Обичам „Хари Потър“, изпитвам огромно възхищения към Дж. К. Роулинг и макар никога да не съм чела книгите за Пърси Джаксън, знам колко присърце ги приемат читателите. Разбира се, смятам, че сравненията са невероятно ласкателни и мили! „Невърмур“ е независима сама по себе си, но хората често ми казват, че им вдъхва сходно усещане за уют и магическо чувство, както когато са чели „Хари Потър“ за първи път  честно казано, не мога да се сетя за по-хубав комплимент от този. Ако читателите ми изпитват към Мориган дори една десета от привързаността, която хранят към Хари и Пърси, то тогава съм абсолютно очарована.

Можете ли да ни подскажете какво очаква Мориган във втората книга от поредицата?

Мориган вече е част от Чудното общество и е надвила проклятието си, но, за нещастие, това е само началото на проблемите ѝ. В „Чудотворката Мориган Врана“ тя се сблъсква с училище, което отказва да я научи на друго, освен колко е опасна, общност от така наречени братя и сестри, повече от коите не ѝ се доверяват, и поредица от изнудвачески писма от непознат, който заплашва да разкрие най-голямата ѝ тайна. На всичкото отгоре в Невърмур има поредица от отвличания и Мориган трябва да открие кой стои зад изчезванията, преди всички да решат, че тя е виновницата.

Появяват се нови герои, както и онези, които вече познавате. Също така ще видите повече от вътрешните механизми на Чудното общество, от Хотел „Девкалион“ и много повече от най-тайните, опасни и магически места в Невъмур.

Романите Ви се отличават със закачливото си черно чувство за хумор, а понякога и с откровено мрачния си тон. Съвременните родители имат склонността много да се притесняват от подобни книги, защото не искат децата им да четат за смърт или каквито и да било по-тежки теми. Какво е Вашето мнение по въпроса? Случвало ли Ви се е да получавате критики от страна на възрастните заради тези елементи на „Невърмур“?

Не бих казала, че съм ставала обект на критики. Определено съм попадала на родители и учители, които са ми казвали: „Доста е мрачна, а?“, но обикновено в положителен смисъл!

Честно казано, смятам, че е важно да плашим децата. Светът е плашещ. Поглъщаме страшни истории както като деца, така и като възрастни, с причина – естествено, защото е забавно да си уплашен, но също така и защото е полезно и важно да се сблъскваш с плашещи ситуации в безопасен контекст. Да гледаме как героите, които обичаме, се борят със страховете си, със значими, тежки проблеми, и им отвръщат със смелост и човечност. Това ни дава рамката, нужна ни да се справим със собствените ни страхове и да се изправим срещу ужасите на собствения ни свят.

Ами младите Ви читатели? Общувате ли с тях и каква обратна връзка Ви дават?

Това е едно от най-големите удоволствия на работата ми – възможността да се срещам с деца от цял свят и да говоря с тях за книгите и героите. Обичам да слушам кои части са ги разсмели, кои са ги стреснали, кои персонажи обичат и кои обичат да мразят. Когато някое дете ми каже, че толкова се е ядосало на инспектор Флинтлок, че е запратило книгата си през стаята, или че му харесва как Юпитер се грижи за Мориган, или че му се иска да си имаше своя собствена намусена суперкотка, направо се изпълвам с възторг.

В продължение на години тези герои живееха само в моята глава, а сега съм свободна да ги споделя с куп деца по цял свят, които ги приемат като свои? Каква невероятна радост и привилегия е това.

 

През последните няколко години чета много австралийски писатели, например Мелина Маркета и Соня Хартнет, и всички до един са невероятни! Книгите им винаги са написани с много сърце и в тях се усеща дълбока връзка с героите. Вие самата сте австралийка – бихте ли могли да ни разкажете повече за литературната сцена в страната Ви? Какво отличава австралийските автори от английските или американските? 

Австралия може да се похвали с процъфтяваща литературна сцена, а детската литература в частност изживява истински златен век. Толкова се вълнувам да бъда част от тази общност в страната ми, сред автори, на които се възхищавам, откакто самата аз бях дете, и които продължават да създават брилянтни книги (като прекрасната Мелина Маркета, чиято Looking For Alibrandi ми е толкова, толкова скъпа), както и сред куп нови, вълнуващи творци.

Не мога да говоря за всички останали и само спекулирам, но предполагам, че една конкретна черта, която ни различава от английските и американските писатели, е, че когато израснеш в Австралия – конкретно моето поколение и по-възрастните от мен, които са отгледани без социалния интернет, – е лесно да се почувстваш доста изолиран и културно отделен от останалия свят. Вследствие на това притежаваме вродена перспектива на „аутсайдери“. Тя ни вдъхва силно усещане за идентичност, но, колкото и да е странно, смятам, че също така ни позволява и насърчава да разказваме истории по много по-универсален начин, защото се чувстваме комфортно с наратив, в който не сме културно центрирани.

Какво е бъдещето на „Невърмур“? Трилогия ли ще бъде, или имате планове за по-дълга поредица?

Планирала съм поредица от девет книги. Третата част, Hollowpox: The Hunt for Morrigan Crow, излиза на английски в началото на следващата година. Тъкмо подписах договор за следващите три романа от серията. Ужасно се вълнувам да разкажа тази история – начертала съм подробен маршрут за сюжета и имам толкова много идеи, отлежавали в главата ми повече от десетилетие, че нямам търпение да ги излея на хартия. Нямам търпение да ги споделя!

Снимка на публикацията: Goodreads