Тринайсет години след превърналия се в световен бестселър „Крадецът на книги” Маркъс Зюсак се завръща с една неустоима семейна сага – „Мостът на Клей” (изд. „Пергамент Прес“).
Дългоочакваното заглавие разказва една човешка история, в която Матю Дънбар, най-големият от петима братя, тръгва да открие една изгубена пишеща машина, мъртво куче и… костите на змия, която го е убила. Едва тогава той ще може да сглоби удивителната история на своето семейство, разтърсено от трагедия и една отдавна погребана тайна.
Той ще разкаже за една майка, която прекосява континенти, пътувайки към новия си дом; за един баща, който търси любовта в клавишите на старо пиано, и за един брат на име Клей, който ще се впусне в най-трудното пътуване от всички тях, за да промени живота им завинаги… А най-накрая и за едно муле, наречено Ахил, което ще стори чудо и ще спои отломките на опустошеното семейство.
Това е една история, разказана отвътре навън и отзад напред, епично и омагьосващо приключение в търсене на изкуплението и величието. „Мостът на Клей” ще ви отведе на много места и ще зададе два вечни въпроса: къде отивате и кой ще бъдете, когато стигнете там?
„Мостът на Клей“ се очаква в книжарниците около 23 юли. Дотогава можете да прочетете откъс при нас.
Портрет на един убиец на средна възраст
Ако преди началото (поне както е изложено на белия лист) имаше една пишеща машина, едно куче и една змия, то самото начало – преди единайсет години – започна с един убиец, едно муле и Клей. Дори и в началото обаче все някой трябва да бъде пръв, а в онзи ден това можеше да е само Убиеца. В крайна сметка тъкмо той бе тласнал хода на събитията напред и стана причина ние самите да извърнем поглед назад. Стори всичко това чрез появата си. Пристигна в шест часа.
Което си е право, пристигането му беше съвсем подобаващо, поредната знойна февруарска вечер – денят беше изпекъл бетона, а слънцето все още жареше отвисоко. Жега, която можеш да уловиш в ръце и на която можеш да се осланяш, или по-точно, която бе уловила него в хватката си. В цялата всемирна история на убийците този тук със сигурност беше най-жалкият.
Със своите 178 сантиметра той беше среден на ръст.
Тежеше седемдесет и пет килограма – съвсем нормално тегло.
Ала нека това не ви заблуждава – Убиеца бе пустош, предрешена в костюм; стойката му бе превита, имаше вид на прекършен. Облегна се на въздуха, сякаш чакаше той да го довърши, но това не се случи, не и в този ден, понеже ненадейно се оказа, че не е време за благосклонност – на убийците не им се полагаше милост.
Не, днес той го долавяше.
Подушваше го.
Беше безсмъртен.
И това, общо взето, обобщава нещата.
На Убиеца можеше да се разчита да е неуязвим в онзи единствен момент, когато беше по-добре да е мъртъв.
* * *
После, в течение на цяла вечност, най-малко десет минути, той стоя при устието на „Арчър Стрийт“, изпълнен с облекчение, че най-сетне е пристигнал, и с ужас, че е тук. Улицата като че нехаеше; ветрецът ѝ бе душен, но безгрижен, опушеният ѝ мирис можеше да се пипне. Колите бяха не паркирани, а сякаш угасени като фасове, жиците на електропроводите пък провисваха под тежестта на безгласните, прегрели и обезпокоени гълъби. Градът се катереше по стръмнината и му подвикваше:
Привет отново, Убиецо.
Глас тъй топъл, досами него.
Някакъв вътрешен конфликт водиш, струва ми се… Всъщност конфликт е меко казано – здравата си я загазил.
И той самият също го знаеше.
Скоро зноят го приближи.
Сега „Арчър Стрийт“ прие предизвикателството, почти потриваше ръце, а Убиеца бе напът да се подпали. Чувстваше как огънят се разгаря някъде в подплатата на сакото му, а с това дойдоха и въпросите:
Беше ли в състояние да продължи напред и да довърши началото?
Можеше ли наистина да го доведе до край?
За един последен миг той си позволи лукса – тръпката от спокойствието, – после преглътна, поразтри короната от трънливи коси и с мрачна решителност се отправи към номер осемнайсет.
Човек с горящ костюм.
Разбира се, в онзи ден той отиваше при пет момчета.
При нас, братята Дънбар.
Ето ни, подредени по възраст от най-големия към най-малкия:
Моя милост, Рори, Хенри, Клейтън, Томас.
Оттук насетне нямаше да сме същите.
Нито пък Убиеца, ако трябва да сме честни – а за да ви дам поне бегла представа в какво беше напът да се забърка той, трябва да ви разкажа какви бяхме ние.
Мнозина ни смятаха за пълни хулигани.
Диваци.
И като цяло не бяха далеч от истината.
Майка ни беше мъртва.
Баща ни ни бе напуснал.
Псувахме като изтървани, млатехме се като кечисти и непрекъснато се биехме един друг на билярд и тенис на маса (маси неизменно трета-четвърта ръка, често разположени на осеяната с буци трева в задния двор), на „Монополи“, стрелички, футбол, карти и всяка друга игра, до която успеехме да се докопаме.
Имахме пиано, на което никой не свиреше.
Телевизорът ни излежаваше доживотна присъда.
Диванът – двайсетгодишна.
Понякога телефонът звънваше и тогава един от нас изтичваше по верандата до съседната къща – беше просто старата госпожа Чилман – купила си беше бутилка доматен сос и не можеше да отвори проклетото чудо. Който и да отидеше да ѝ помогне, щом се върнеше обратно, затръшваше вратата зад гърба си и животът си продължаваше постарому.
Да, за нас петимата животът винаги продължаваше.
Животът бе нещо, което набъхтвахме един в друг или избъхтвахме един от друг, особено когато нещата вървяха чудесно или обратно – напълно се оплескваха. В такива случаи хващахме в късния следобед по „Арчър Стрийт“. Скитосвахме из града. Високите като кули сгради, улиците. Дърветата с угрижени физиономии. Попивахме гръмогласните, изпъстрени с ругатни разговори, долитащи от кръчми, къщи и жилищни блокове, безкрайно убедени, че това е нашият свят. Очаквахме едва ли не да го съберем всичкия и да го понесем у дома, мушнат под мишница. Нямаше никакво значение, че когато се събудехме на другия ден, щяхме да открием, че си е тръгнал, че е избягал от нас, целия сгради и ослепителна светлина.
А, и още нещо.
Може би най-важното.
Не ни беше известно някой друг освен нас да е имал в малката си менажерия от нескопосни домашни любимци не какво да е, а муле.
И какво муле бе само.
Въпросното добиче се казваше Ахил и попадането му в задния двор на дома ни, в едно от предградията, известни с хиподрумите си, си имаше собствена километрична предистория. От една страна, тя беше свързана с изоставените конюшни и тренировъчната писта зад къщата, с една забравена разпоредба на градския съвет и един тъжен стар дебеланко с проблеми с правописа. От друга страна, всичко това имаше много общо с покойната ни майка, дезертиралия ни баща и изтърсака на семейството, Томи Дънбар.
Вземането на мулето под наша опека дори не беше обсъдено с всички – и пристигането му не мина без пререкания. След най-малко един разгорещен спор с Рори…
(– Ей, Томи, какво става тук, по дяволите?
– Какво?
– Ще видиш ти „какво“… нещо май се бъзикаш, а? В задния двор има магаре!
– Не е магаре, а муле.
– Че каква е разликата?
– Магарето си е магаре, а мулето е кръстоска между…
– Не ми пука, ако ще да е кръстоска между куортър и тъпо шетландско пони! Какво прави под сушилника?
– Пасе си.
– Това го виждам!)
… някак си намерихме начин да го задържим при нас.
Или по-точно мулето реши да остане.
На всичкото отгоре, както се случваше с повечето домашни любимци на Томи, и Ахил не беше безпроблемен. Преди всичко мулето беше животно с амбиции: понеже комарникът на задната врата беше отишъл по дяволите, то си беше създало навика да се намъква вътре, когато я забравехме открехната, а какво остава пък, когато зееше широко отворена. Това се случваше поне веднъж седмично и съответно поне веднъж седмично на мен пък ми избиваха чивиите.
Това звучеше горе-долу така:
– И-сусе Христе! – По онова време бях необуздан в богохулстването и прочут с маниера си да разчленявам „И-сусе“ и да натъртвам на „Христе“. – Неведнъж, а сто пъти съм ви казвал, копеленца такива! Затваряйте проклетата задна врата!
И така нататък, все в този дух.
Можете да вземете „Мостът на Клей“ и всички книги на Маркъс Зюсак с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
Снимка на публикацията: rapidrivermagazine.com