fb
Интервюта

Филица Софиану-Мълен: Стихотворението живее, защото има читатели

15 мин.
Filica Sofianu-Mulen
Филица Софиану-Мълен Снимка: Петрана Петрова

Срещата ми с Филица Софиану-Мълен се състоя през зимата. Тя гостуваше в София, за да представят с издателя и преводача си двуезичната „Prophetikon“ (изд. Scalino). Броени минути преди да започне официалното събитие, на което Аксиния Михайлова говори за книгата, успявам да задам няколко въпроса на Филица, със съдействието на преводача Любомир Терзиев. Останалата част се уговаряме да изпратя по мейл. Интервюто има този специален колорит да е комбинация от устно и писмено разговаряне.

Филица Софияну-Мълен е харизматична личност, говори увлекателно, с позитивна нагласа за бъдещето. Тя е родена в Щутгарт, Германия, но израства в Каламария, Гърция. През 1984 г. се установява в САЩ, заживява в Охайо и там завършва университет. От 2004 г. преподава творческо писане и литература в Американския университет в Благоевград. Поет, есеист, преводач, Филица пише на английски и гръцки език.

В началото винаги задавам един въпрос, тенденциозно, насочен към саморефлексията. Обичайно всеки я прави за себе си, в случая предизвикателството е, че става публична. Кой се крие зад това име Филица Софиану-Мълен?

В Средновековието се е казвало, че името е съдбовен знак, поличба, каквото ти е името – такава ти е съдбата. Името те белязва. Първо ще говоря за собственото си име Филица. Умалително е от Трендафила, може да мислите за мен като като цвете. Софиану е свързано със София, със св. София, произлиза от думата „мъдрост”. Ако би трябвало да се определя по някакъв начин бих казала „аз съм всичко за всички”. Майка за сина си, съпруга за съпруга си, готвачка за приятели и семейството си, професор по английска литература за студентите си, добър слушател. Обичам да помагам на хората, обичам да мисля, обичам да пиша, да бъда, да съм.

Как се оказахте посветена в поезията? От къде дойде провокацията?

Пиша от много дълго време, но тъй като се е налагало да правя други неща, които са изглеждали по неотложни, така и не се решавах да си отделя време и да си кажа: това ще бъде едно ново мое аз. В крайна сметка, когато ми остана време да сторя това преди 2 -3 години, то се случи и мога да го сравня с това да бъдеш този, койprophetikon bilingvaто се виждаш от вътре, но не се е показвал никога.

Това означава, че „Prophetikon“ е първата Ви книга?

Да, публикувала съм стихотворения на различни места, в списания, но това е първата ми книга като книжно цяло.

За кого е тази книга?

Нямах намерение да я публикувам, писана е както човек пише за себе си.

Някъде в началото на 20-ти век Макс Вебер за първи път въвежда понятието „раз-омагьосване” на света. Самите ние сме свидетели, че все повече в 21 век ни завладява буквализацията, прагматичното мислене. Няколко въпроса искам да Ви задам тук, провокирана от стила Ви. Необходимо ли е да омагьосаме света наново, да върнем митопоетичното му възприемане? И не е ли опасно това действие?

Мисля, че всички сме омагьосани от света като деца. В определен момент, доста рано в нашия живот, някъде в училищните години, способността на всеки един човек да задържи магията намалява. Отговорност е на всеки един индивид  да съхрани тази магия. Но също така обществото трябва да подкрепи тази степен на омагьосаност и да позволи на хората да видят магията, да я върнат и възприемат. Всъщност ако хората бяха загубили тази магия, не биха виждали нищо. По отношение на прагматиците, на тях им трябва някаква визия, което те се опитват да осъществят. Да имаш магия означава да виждаш нещата, както и другите го виждат, но да го виждаш сякаш за първи път и да откриеш, че в него има определен потенциал. Грешка е да се мисли, че можем да открием магията само в изкуството, днес изкуството е омаловажавано, но магията е навсякъде. Мисля си, че младите хора днес разбират, че се намират там, където те решат, докъдето преценят.  И мисля, че младите хора ще създават великолепни нови неща, които могат да бъдат свързвани с изкуство, с някакво съчетание изкуство и бизнес, изкуство, бизнес и природа, или някакво съчетание, което в момента не мога да си представя.

Продуктивно мислене, вметвам аз

Животът е вкоренен в сетивата, сетивата са това, което прави живота – трябва да можеш да виждаш, да чуваш, да усещаш тези неща, които ни правят щастливи, продължава Филица.

Може ли поетичният език да съхрани митологичното и символното мислене? Метафизичното възприемане на конкретиката на реалността? Или по-скоро да го върне, съгради наново?

Filica and Ljubomir Terziev

Филица Софиану-Мълен с преводача Любомир Терзиев. Снимка: Петрана Петрова

Всеки акт на възприятие е акт на трансформация. Какво виждаме, какво чуваме се преобръща в нещо друго спрямо оригиналния стимул. Това е жизнен процес, характерен за всеки от нас, не само за поетите. Какво е реалност? Ти казваш „конкретиката на реалността”. Аз казвам: начинът, по който ние правим нещата да бъдат, начинът, по който нашето въображение усвоява. Не можем да живеем без митове, защото човешкият ум работи със символи. От езика, през метафората, до асоциациите; сложността на връзката между наблюдателя като камера, която умът и външния свят генерират, е очевидна и неоспорима. Та, мисловният живот е метафизичен живот, живот в метафори, символи, митове. И понеже няма нищо ново под слънцето, старите митове обикновено се интерпретират наново през нашата модерна перспектива. Митовете не трябва да се завръщат те винаги са били там, никога не са ни напускали. Ние само ги интерпретираме още веднъж. Ние сме митове, архетипи, каквито винаги сме били.

Поезията, поне в българския контекст, е в тенденция на крайно прозаиране, т.е. повече е разказване. Изкушавате ли се Вие от тази форма?

Изразяването е необходимост. Начинът, по който ние се изразява, е избор. Не се притеснявам от стилове, които са различни от моя, защото, за да ти кажа истината, не знам дали имам стил, дали имам един стил или много възможни стилове, които ще се проявят в бъдеще. Стихотворението разказва история по всякакви начини – дали прозаичнo и наративнo, или повече неуловимo и строго предпазливo. Стихотворението прави. Докосва нещо в читателя, в постоянната му памет, нов начин за възприемане на непознатото. Стихотворението живее, защото има читатели. Написала съм очевидно повече повествователни поеми и те са трудни за писане, защото са конвенционални, дълги, болезнени. Един от бъдещите ми планове е да напиша много по-дълго стихотворение – не знам за прозаичната част. Мисля, че всичко написано е поезия в самия смисъл на думата – начинът, по който естествено акцентираме на думите си в изречение или на цифри в ред, това е красотата на цялото изразяване.

Как самата Вие бихте определили стилистиката и езика на книгата?

Трябва да отговоря на този въпрос, мислейки в ретроспекция. Защото когато започнах да пиша тази книга, нямах никакъв план, тематически или стилистически, освен да продължа да пиша. И след първите пет или шест стихотворения, моята цел стана да напиша около 33 произведения. Понеже съм професор по литература и писане, съм наясно колко е важно да има чистота в изразяването. Така че прости ежедневни думи, като „чадър” или „обувки”, или „капак”, или „пясък” са основни за моите образи в поезията. Те се смесват, обаче, с някои латинизми, но добре познати такива, като „idus” , множествено „ides” (като Ides от Март, когато Цезар е бил убит) или някои гръцки думи, понеже аз съм гъркиня. Така че, ако трябва да има иновативност, в моята книга тя идва от това смесване на формулировка, проста и по-ерудирана, но все още разпознаваема. Моят стил. Добре, ако има нещо постоянно из стихотворенията в книгата, това е моята любов към звуците: вътрешен ритъм, алитерация, по-дълбок, не толкова очевиден ритъм. Така би било в оригинален английски. Когато чета българския превод (доколкото мога) тези стилистични ефекти се различават, но там ефектът е друг. От друга гледна точка аз самата виждам разлика между първите няколко стихотворения и по-нататъшните в книгата; движение от чисто мечтателен, фантастичен, спонтанен стил до съживяването на спомен и истинско събитие. Но от сегашна или бъдеща гледна точка, като че ли споменът също е пророчество.

Катерина Стойкова-Клемър в нейното интервю, Ви обръща внимание на римските цифри в обозначението и подредбата на стиховете. Мен повече ме озадачи заскобяването на заглавията. Това е много специфично действие, характерно повече за философски текстове. Хусерл го прави – заскобява очевидностите. Оставяме ги настрани, за да не ни пречат, да не предопределят познанието ни. А Вие какво влагате?

За да се озаглави каквото и да било, означава да го посочиш точно него и да го определиш като точно това и нищо друго. Ако му сложиш скоби, го отваряш за много възможности, това е една от многото. Повечето от заглавията са алтернативни: това или онова, или друго, каквото читателят реши.

Ще направя връзка с читателските ателиета за поезия, защото следващият въпрос възникна в тях. Читателите се вълнуват как се раждат заглавията на стихотворенията? Как при Вас идват заглавията?

Предполагам заглавието на всяко стихотворение има свой собствен произход и влагам различен вид труд в появата му и довеждането му до съществуване. Някои са спонтанни, като „Знаци за смъртност”, когато моят син, само тригодишен тогава, ме попита за моята смърт и кога ще се състои. Аз съм учила и преподавала английските романтици, така че, когато пишех тази поема, „Знаци за безсмъртие: ода” на Уилям Уърдсуърт беше на върха на езика ми. Детството и концепцията за смърт в моя случай и детството и концепцията за безсмъртие в Уърдсуърт, ами, беше неизбежно. За „Махалото на Пития” беше пролет, дъждовно, така че написах стихотворение за краката на дете, избягващи червеи и го оформих като червей, който се отразява в дъждовната вода. Това огледално изображение е като махало, нали? Сякаш се люлее напред-назад… И разбира се, червеят, змия, Пития (питон, змията) и цялата идея за пророчество, което се пропива в книгата, се появи бавно (добре, не чак толкова бавно, в няколко минути, ако помня правилно). „Апология” не е извинение, в смисъл на искане на прошка, но повече като взимането на опора в действията и разбиранията на някой – като Сократовото извинение на неговия съдебен процес. Това все още е термин в гръцката юридическа система. В това стихотворение намерих опора в друг аспект или тема в книгата, която ми се появи докато пишех: идеята за дуалността като централна идея в живота, каквото Мартин Бубер е нарекъл „Аз и Ти”, „Аз”-ът и „Ти-то”; защото нищо не се случва, игнорирайки се един друг.

Преброяването на стихотворенията следват ли ред? Това опит да се избегне хаосът ли е?

В гръцката армия войниците си купуват гребен и през всеки ден, който прекарват в казармата, чупят по един зъб на гребена. Това е начин да удължиш времето. Друг е да броиш своите стихотворения. Аз броя моите, защото трябваше да има 33, обещах си. Но това е само схема за дисциплиниране, поне в началото. След това става този чудесен поток като пунктуацията от едно стихотворение към следващото, от един централен образ, към следващия. Това е и защото заглавията са предварителни и в скоби, защото преброяването е първият начин да се засвидетелства пасажа.

Смърт, огорчение от обществени действия, неподелима болка и отчуждение – трудни, тежки теми, в които отсъства личното преживяване. Усещането ми е, че гледате отстрани, позицията е на наблюдател, който описва, сравнява, застопорява картините. В тази роля ли бяхте при писането или смесвате видяното и културните напластявания?

Няма такова нещо като просто свидетел. Стоейки на една страна, но гледайки, означава, че имаш своя болка, своя дилема. Участвам ли или се извръщам, или продължавам да гледам? И защо? Когато аз пиша, не съм само себе си, също съм всички други, които пишат за: имигрантите; червеното палто; стотинките във фонтана или тези хора, които хвърлят стотинките във фонтана; моята майка като дете, което моли за ябълка, защото няма какво да яде; аз съм Винсент Ван Гог и Гоген; аз съм дърво, и град, и изгубената обувка, и Медея, и кучето, чието сърце бие в изоставената кариера. Наблюдавам, но ставам това, което наблюдавам. Така че има трансформация по времето на писането.

В тази книга сте се изолирали от възможните социални роли – на майка, домакиня, съпруга,filica sofianu-mulen преподавател. Останал е само поетът. Властова позиция ли е това? И как семейството Ви приема поезията Ви?

Тук отговорът ще е продължение на предишния: стихотворението е мантията, магическата мантия, която трансформира с мигването на окото познатото в непознато и обратно, непознатото в познатото. Аз нося тази мантия в ума си през цялото време, но само някои имат възможност да я видят ежедневно. Реално, аз съм много практичен човек, работя, председател съм на факултетното събрание в моя университет, споделям идеи, помагам идеи да намерят форма в работата ми. Аз съм майка, която вечерта си отива вкъщи и готви, мие чинии, къпе детето и пере. Но мантията, тази невидима мантия на поета, е моето убежище. Защото, наистина, поетът (аз не бих даже използвала тази дума) е сърцевината. Не бих използвала думата „поет” в модерния английски смисъл, може би в оригиналния гръцки смисъл: създателят, правещият, оформящият. Намира се в тишината на ранна утрин, мислейки и отразявайки, когато оформящия взима връх и осмисля всичко. Намира се в среднощно умиращите светлини, когато създателят се усмихва на безразсъдството на този свят, но и ликува, че е част от това безразсъдство. Да, поетът е сърцевината, но невидимата сърцевина, която свързва всичко. Семейството ми не го вижда, защото това е моето причастие, което трябва да извърша сама. Когато излезе книга, като тази, тогава го виждат. Моят син не го харесва: отдалечава вниманието от него, като друго дете, от което той ревнува. Моят съпруг я прочита отново и отново, но няма да коментира, освен ако аз не поискам. Те виждат моята радост в края на усилието, не усилието само по себе си и  реагират на тази радост. Но аз не използвам моята поетична същност като определящ фактор в моите връзки. Това е сила, която крия от всички, дори от себе си.

Кои са поетите на Филица?

Ще започна със Сафо, най-невероятната от всички поети, защото тя е толкова неуловима. След това, св. Йоан Евангелист, защото пише проза с поетичен нюх. Обичам Чосър и Шексир, разбира се; Джон Дън, Джон Кийтс, Константинос Кавафис, Янис Рицос, Одисеас Елитис, Кики Димула. Обичам стихотворения, в който няма поети, като Омировия епос (ние наричаме поета Омир) и Беоулф. Обичам да чета нови и стари поети и да откривам моите съвременници: Аксиния Михайлова, Катерина Стойкова-Клемър, Любомир Терзиев, Владимир Левчев, Толис Никифороу и други, които вече познавам.