Мина почти месец, откакто прочетох „Шантарам“ (изд. „Orgon“), и въпреки че от първите страници знам какво чувствам към тази книга, отлагах писането на това ревю. Надявах се, че времето и другите книги ще уталожат неприятните впечатления, които този „епичен роман“ ми създаде. Че рано или късно очертанията на гнева ми към главния герой и разочарованието от фабулата ще бъдат смекчени и ще открия онази магия, запленила всички останали читатели на „Шантарам“. Това обаче не се случи, а аз повече не мога да мълча.
„Шантарам“ е лицемерен. Когато четеш автобиографичен роман, няма как да избягаш от живота на автора му, да се абстрахираш и може би четенето на романа трябва да започне именно от неговия автор.
Грегъри Дейвид Робъртс е наркоман и престъпник, който извършва 24 банкови обира с пистолет-играчка, преди да бъде заловен и да получи 19-годишна присъда в затвор с максимална степен на сигурност. Мисля, че още преди да се заеме с писането на романа си, той е започнал да пише легендата за себе си. Докато се подвизава като обирджия на банки, го наричат „бандита-джентълмен“, защото винаги носи костюми и казва „моля“ и „благодаря“, което подсказва, че има усет към театралното, към постановката. Това впечатление се засилва и от безумно смелото му бягство посред бял ден и измъкването от Австралия с рокерска банда.
Робъртс е написал 868-те (на български) страници на „Шантарам“ в килията си в австралийския затвор, където е върнат през 1990 г. за доизлежаване на присъдата си. Дългият престой в затвора му осигурява време, за да довърши създаването на започнатата още с грабежите легенда за чаровния престъпник, един злосторник с нежно сърце и още по-нежна душа, подтикнат от обстоятелствата и големия лош свят да се забърка в неприятности…
Не.
Съжалявам, но не приемам това. От първата до последната си страница „Шантарам“ е фалшива и лицемерна изповед на самодоволен човек. В тези повече от осемстотин страници няма грам искреност и разкаяние. Всяка дума в тази книга има една единствена цел – да те омае, да те очарова и в крайна сметка да те излъже, че главният герой е нещо като Робин Худ. Разбирам защо много читатели са запленени от образа на главния герой – той предлага мотива за изкуплението, за това, че колкото и лош човек да си, винаги можеш да отидеш в Индия и да преживееш катарзис и просветление.
Избягвам да пиша лошо за книгите, дори за тези, които не харесвам. Вярвам, че всеки чете през себе си, през собствения си жизнен опит, от височината на всички други книги, които е прочел в живота си. Затова, подобно на философите, които не могат да влязат два пъти в една и съща река, аз не вярвам, че двама души могат да прочетат една и съща книга. Дори да го направят, те просто ще открият различни неща. Е, Робъртс иска в книгата му читателите мъже да открият един циничен, обрулен от съдбата мъж, който е много кораво копеле, но все още е запазил нежната си душевност на неразбран философ, а жените – същото кораво копеле, способно на искрена и дълбока любов и че само правилната жена би могла да го спаси.
Образите в книгата са или ужасно плоски, или невероятно карикатурни – от веселия и добродушен индиец, през приказния и истински селски живот, до мафиотския бос със знаме и мисия. Особено слаби бяха женските образи в книгата и най-вече този на възлюбената му Карла. Нейната голяма тайна се оказа такава смешка и глупост, че единствено уважението към вещите на другите и природата ме спря да не засиля „Шантарам“ към дъното на Бургаския залив.
Съдбата на Лин, името, което главният герой получава от приятеля си индиец и с което остава известен на читателя до края на книгата, е меко казано кинематографична. Прекалено кинематографична, за да е истинска. Разказаните моменти от почти десетте години, които Лин прекарва в Бомбай са подбрани в такава поредност, че докато четеш, можеш да си представиш филма по тях. Естествено, с Джони Деп, който е откупил правата за филмирането, в главната роля.
Разголвайки душата си пред многомилионната читателска публика, Робъртс пише личната си легенда. За мъжа, избягал от затвора и отишъл да помага в бомбайското гето. За отчаяно влюбения мъж, преживял мъчения в индийски затвор. За гангстера, превърнал се в борец за свобода. И в крайна сметка – за престъпника, който пише изповедна книга в килия с максимална сигурност, за да изкупи греховете си и да се пречисти.
От романтичния и поетичен изказ на Робъртс спокойно можеш да получиш диабет. Не стига, че е фалшива и неискрена, тази книга е и сладникава. Тя представя Индия такава, каквато иска да я види европеецът – магнетична смесица между старо и ново, добро и зло, място на духовен подем и вътрешен мир, разяждано от мизерия и рушвети, където все пак хората са щастливи, защото са изначално добри, където властват други, по-древни нрави, които осигуряват гаранция за труден, но изпълнен със смисъл живот. Намирам тази гледна точка за изключително елементарна, манипулативна и едностранчива.
Христо, който обожава тази книга, ми даде личния си екземпляр – първото издание от 2010 година. Не знам дали след търговският й успех „Шантарам“ е претърпял нова редакция, но наистина не разбирам защо книга, издадена в този вид, е отличена с награда, пък била тя и за превод. Да кажем, че Светлана Комогорова-Комата заслужава въпросната награда дори само заради огромния по обем труд, който е вложила. Не коментирам и книжното тяло, защото всички знаем, че подобни обемни книги няма как да бъдат едновременно перфектни и достъпни, а все пак прави чест на издателя, че не се е опитал да спечели два пъти от една книга и е издал целия роман в един том. Говоря за липсата на редакция. За изречения с английски словоред, за изписани по различен начин имена (в рамките само на няколко страници!), за откровени редакторски пропуски и грешки. Трудно е да редактираш книга от почти деветстотин страници, но в редакторското каре на „Шантарам“ са посочени не един, а двама редактори.
„Шантарам“ не е моята чаша с чай. Не знам дали може да бъде вашата, но аз няма да препоръчвам на приятелите си тази книга, когато ме попитат какво мисля за нея. Не я препоръчвам и на вас.
Вал Стоева и Милена Трендафилова от „Аз чета“ харесват книгата, също както и Книгозавър. Още едно не толкова очаровано мнение ще намерите при Бояна Ламбер.
Браво. Не вярвам че го казвам, но браво! Досега мислех, че това е поредният сайт с платени публикации!
Мите, всеки път, когато имаме платени публикации (общо взето – два пъти в годината), си го пише :)
Ех, Милена! Защо толкова злъчна върха на перото? Това ли е вече новата мода на литературната критика? Ама не забравяйте, че светът на четящите е пълен с демоде „динозаври“, които имат свое мнение по въпросите за литературните стойности на дадена творба. При наличието на толкова много боклук по сергиите и по лъскавите рафтове на големите вериги книжарници точно с „Шантарам“ ли решихте да се захванете? На мен пък книгата ми харесва, четох я с интерес – не на един дъх и не за една седмица. Намерих много интересни подробности за главния герой и хората като него, за екзотиката на далечния Изток и непонятната за европееца „тъмна Индия“. Хареса ми и тънкият ироничен хумор и смехът през сълзи в някои епизоди, хареса ми дори това, което съзрях между редовете. Да, може би не е световен роман, може би нещо в него се конфронтира с висшите еталони на естетиката, може би – ако беше изтипосана на луксозна хартия и опакована в твърда подвързия, а редакторите бяха „фризирали“ текста като прическите на Барби-куклите, нямаше да се дразните толкова. Интересно – няколкото мои приятели, които прочетоха книгата, след като чуха моята препоръка, споделиха, че също я харесват. Може би пък съм се обградил с неграмотни, незнаещи и малокултурни приятели? Ако слушам нечии съвети, току-виж се откажа от тях, а?
Само за сведение – малко фукня: Прочетох романа „Винету” като ученик в началния курс (преди около 50 години) наред с десетки други приключенски романи. Днес през ръцете (и очите) ми професионално минават над 200 книги годишно, а като читател се радвам на съдържанието на десетки хиляди страници за същия времеви интервал. Така че имам изградени (доста консервативни) виждания относно качествата на прочетените от мен книги, поради което си позволявам да не споделям написаното по-горе от Вас.
С уважение: Митко Ганев – издател, редактор и преди всичко читател с мнение
Здравейте,
„нехаресването“ на романа е възоснова на изцяло личните ми вкусове и предпочитания. Знам, че много хора го харесват. Самата аз исках да ми хареса, защото е любима книга на близки приятели. За съжаление нямаше „искра“. С личното ми порастване израстват и читателските ми вкусове. Избирам все по-внимателно книгите, които чета и рядко допускам грешки.Тази книга ме разочарова дълбоко.
Аз също прочетох „Винету“ като ученичка, по време на едно дълго боледуване. И въпреки че в момента е модерно да се споменава с ирония, винаги ще си спомням вълнението, с което четях за побратимяването на Олд Шетърхенд и Винету.
Ценя изключително много личното мнение на другите читатели. Но не се отказвам от моето собствено :)
Има много между редовете в тази книга. Не е изписано, но който може „вижда“.
Дава много поводи за личен размисъл.
И да аз лично познавам подобни мъже от друга порода, които с душа на непораснало момче са готови да живеят по този начин.
И все пак е роман, и може би поукрасен от автора или неговите редактори, за да се продава.
След като разказа все пак успява не само да те пренесе в света на героя, но и да те накара да го помниш значи си е струвало да го прочетеш.
Заслужава си.
Продължението на романа не можа да ме впечатли за мое съжаление.
Скоро ми попадна Шантарам!
Напълно споделям вашия коментар!
Като един масов читател – очарована съм!
Благодаря ви, Теодора! :)
Прочетох книгата преди доста години. Изобщо не ми хареса…Сериала който тече обаче в момента ми е доста приятен :) Инак съм живял и в Индия и в Непал :)
Лично аз останах очарован от книгата, от сериала обаче останах разочарован. Малко претупан и имаше нещо, което не успя така дълбоко да ме потопи в историята както книгата. Не споделям мнението на авторката на статията. Доста крайни изказвания, каращи читателя да се съгласи с тях.
Разбира се, дамата е права! Романа няма как да не бъде, лицемерен и фалшив, колкото лицемерни и фалшиви са несамнено записките на Цезар, но с едно но, те все пак са на Цезар, а дамата-критик, не приемала, легенда за чаровния престъпник, понеже той бил все пак бил злосторник извършил 24 банкови обира с пистолет-играчка и не се бил разкаял, а това нямало как да пасне на финната и душа и не било нейната чаша чай. Хубаво де, всяка една домакиня има право на мнение за защита на финната си душа, но аз все пак се радвам, че има и престъпници-джентълмени, който пишат книги, те може да са самодоволни и егоистични, но ще ни кажат нещо, което финните домакинии няма как да разберат, защото не могат да го преживеят.
несъмненно :) Така е като пишеш пиян. :)))