„Гробище за домашни любимци” на Стивън Кинг е една от книгите, предизвикала кошмарни размисли в ученическите ми години, с дълбинни последици днес. Първата ми среща с този автор, с чудовищното му въображение, в което няма измислица. В последващите ми изпитания „Стивън Кинг” все стоях на ръба – да продължа ли да го чета, или да го захвърля? Моралните и психологическите изпитания, пред които Кинг изправя читателя, ме провокираха във времето да го следвам.
„Гробище за домашни любимци”. В паметта ми се е заклещил споменът за четиричленно семейство с един котарак; семейство, което внушава доверие и идеал за съвместно живеене. Визията се пропуква след откриване на онова място зад къщата им: гробище за домашни любимци, където може да заровиш труп и след това той да се съживи. Котаракът. Разтърсващото е, че се връща в къщата ти и отново живее с теб, в призрачна сомнамбулност и само бащата знае, само деецът носи съзнанието за 
деянието си. Никой от семейството не разбира, дори не се усъмнява.
При мен страховете се блъскаха в иглите на въпросите. Ако употребиш силата на съживяването, дали тя няма да поиска нещо в замяна? Докъде може да се намесваме в смъртта и безсмъртието? Познанието ни за хората около нас реално ли е? Дни и седмици се вглеждах внимателно в мама и тати, в съучениците си, да не би да пропусна да забележа, че са оживели втори път и да се пазя.
Представата за мъртва живост или жива мъртвост, за сливането на света на живите и света на мъртвите, за деформацията на границите между тях, остана да ме тревожи. Възобновява се при всеки тръгнал си към онзи свят близък.
За успокоение на създалото се състояние, по същото време четях от литературата на тати. А той е възпитаник на Духовната семинария.
„Гробище за домашни любимци“ е част от Хелоуинската селекция на „Аз чета“.
