fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

БиблиотекаЗа книгите в книгите

„Има едни там, дето много са самосъжаляваш“ (Из „Хавра“ от Захари Карабашлиев)

11 мин.

Дни след завръщането си в България за погребението на баща си, главният герой от новия роман на Захари Карабашлиев „Хавра“ Никола минава през последната месторабота на Стефан, за да вземе вещите му. Случайна среща с негов колега напомня за писателското минало на младия емигрант и му показва важна подробност за живота на баща му. Прочетете този откъс от книгата с участието на неочаквания „литературен критик“.

Таксито го остави пред Езиковата гимназия. Беше горещо. От будката излезе мъж на около шейсет, с нещо като униформа, избеляла бейзболна шапка с емблемата на Nike, примлясна, с кърпичка попи пот от врата си, добър ден, добър ден, за училището ли нещо, при директора ли?
Никола отговори, че не идва в училището, нито при директора, а при него.

Човекът сбърчи тревожно вежди:

– Какво има?
– Идвам да видя дали е останало нещо от баща ми.

Мъжът го изгледа с недоверие.

– Кой баща? Кой е баща ви?
– Стефан – каза той.

Мъжът сведе надолу очи, изпуфтя, поклати глава.

– А, бат’Стефан. Лоша работа. Ти трябва да си Никола, значи.
– Никола съм – каза учудено той.
– Аз съм Тодор.

Никола подаде ръка, здрависаха се.

– Бат’ Стефко много та споменаваше.
– Мен? – учуди се той.
– Тебе, ами. Е, и сестра ти. Ама „моя Никола“ кат каже… което си е… много та мислеше, да знайш.
– Защо ме мислеше?
– Ела тука, на сянката, ела, ела… Седни на тоз стол тука. Брях, как пече! Каква стана тя – няма пролет, няма есен, свърши са с мекото време, от студеното направо бух – в жегите. Каква стана тя с туй затопляне! Туй, да знайш от мене, вий, американците, го напрайхти.

Хайде пак американците виновни, помисли Никола, седна, намести се под сянката, столът се клатеше.

– Та защо ме мислеше баща ми? – повтори той.
– Щото вика, Никола са грабна, отиде в Америка подир жена си, ама тя си гледа нейната работа, а той – не. Неговата сила е другаде.

Тодор захвана да разтрива лакътя на едната си ръка:

– Виж сега, ний с бат’ Стефко си имахме приказката, много са имахме. Той няма да седне да приказва с когото и да е, не говореше много. Ама с мене си говореше. Имахме си приказката ний с него, което си е. Как мий жал, ако знаеш.

Тодор поклати глава и очите му се напълниха със сълзи. Обърна се, стана и влезе в бараката. Излезе с една потна двулитрова бутилка лимонада и две пластмасови чаши, очите му бяха зачервени. Разля в чимшира, подаде чашата на Никола, наля.

– Беше ли на погребението? – попита Никола.
– Не. Бях на смяна. – Той плю в тревата. – Не можаха да намерят кой да ма замести, дагийба в чорбаджиите, дагийба, в последния момент казаха – нямало кой.

Той ливна малко от чашката си на земята. Никола направи същото.

– Бог да го прости Стефан – каза Тодор и отпи.

Никола кимна и също пийна – студената лимонада проряза гърлото му.

– И аз не бях на погребението – каза. – Закъсня полетът.
– Ами то, докато дойде човек от Америка, на бабинта си трънкина… – Той поклати глава и продължи: – Говореше за тебе баща ти. Много искаше да…

Тодор въздъхна, избърса с ръка устата си, замълча така, сякаш събира­ше мислите си.

– Какво искаше?
– Искаше да са изчисти, да са вземе в ръце. Вика – ша взема да са граб­на, вика, да ида в Гърция, вика, сега поне лесно, ша взема да ида да бера портакали, вика, да си стъпя на краката, да са видя с някой лев, да не ма е срам да са обадя на децата. Искам някъде на топло. И в Италия мога да ида, сига навсякъде вече можи да са отиди. Ша почна отначало, вика. Що да ни почниш отначало, викам. Що да ни можиш. И все говореше за вас.
– Какво пък толкова говореше?
– Е, какво. Наши си работи. Даже книгата ти ми е давал да чета.
– Книгата ми?

Нещо в Никола подскочи. Когато публикуваха книгата му, вече не беше в контакт с баща си.

– Да. Интересни разкази, много даже. – Той се замисли, после тръсна глава. – Ама да ти кажа ли нещо честно?
– Кажи.
– Виж, аз извинявай, ако нещо, ама… Ни мога да ни ти кажа. – Тодор по­чеса челото си. – С баща ти си имахме приказката, няма да та заблуждавам сега. Не ми харесаха сичките.

Никола сви вежди, потърка брадичка:

– Хубаво, че ми казваш. Защо не ти харесаха?
– Защото ми са сториха много… как да кажа…
– Нецензурни?
– Ами… не, ни ма земай ти мене за толкоз прост. Там тези, с по-еротичните приказки, няма проблеми… Аз говоря за другите. Има едни там, дето много са самосъжаляваш.

Никола вдигна длан.

– Аз не се самосъжалявам. Персонажът…
– Тъй де. Тоз там твоят са самосъжалява и на места малко ми идва байгън. Накъртва.

Виж ти, бай Тодор – литературен критик, виж ти.

– Обаче тези разкази, дето са за майката, там със сестрата, дето взема наркотици, или оня с бащата, дето са разболява от рак, и за сина му…

Тодор хвана шапката за козирката, свали я и приглади с опакото на ръката бялата си коса назад.

– Или оня разказ за немския танк, дето го докарват в селото, за лудата Елка, дето била влюбена хем в Раул Кастро, хем във Фидел Кастро и не можела да избере за кой от двамата да са ожени, а пощальонът и кметът є правят пиниз и всеки вторник уж є са обажда по телефона ту единият, ту другият, нали…

Той се тупна с шапка по коляното, засмя се с глас.

– За тез мога да кажа – много сила има в тях. Много. И знайш ли защо?
– Кажи.

Той подпря длани на коленете си и се наведе към него:

– Защото има истина в тях. Персонаж-мерсонаж незнамсикакво, не си бил ти, ама ни вярвам аз в таквиз неща. Като има истина – друго е. Има тяга.
– Тяга?
– Трябва да има тяга. Да разбера трябва аз, значи, като чета, какво го мъчи тоз човек, какво иска той от живота. За какво са бори.

Бай Тодор го погледна остро, избърса с кърпичка челото си, после на­хлупи шапката и я занамества с две ръце съсредоточено, като че имаше един-единствен начин, по който тази шапка пасваше на главата му, и той трябваше да го намери.

– Баща ти са гордееше с тебе, Кольо. Много са гордееше.

Тодор наля още лимонада в чашата си, наля и на Никола.

– Не одобряваше, дето си заминал – завря са в таз Америка, вика, да им слугува, вика.
– На никого не съм слугувал – възкликна Никола.
– Абе, не си слугувал! – Мъжът поклати глава. – И началник не си ста­нал, кат’ та гледам как са ти потънали гимиити. С какво са занимаваш сега?
– Имам бар.
– Сервираш, значи.
– Не. Държа бар. Барман съм.
– Тъй де. Същата работа. Тука свършиха ли баровете на Златните пясъ­ци? Толкоз кат’ искаш да си барман…
– Не съм искал да съм барман. Така се получи.
– Като не си искал да си барман, защо си станал?

Никола не отговори. Бай Тодор отвори длан – голяма и суха – и я за­масажира с другата си ръка, докато говореше:

– Виж, ни ма разбирай погрешно, аз ни ти държа сметка какво правиш там, как си вадиш парите. Срамна работа няма – ей виж ма на, на тез години съм тука в таз будка, да са занимавам с лапетията, а навремето бях коско-джамити началник… Ама тука, в таз тъпата държава, останаха само едни измекяри да на управляват и едни мошеници да ни са качват на главите, мама им мръсна дайба.

Никола сви рамене.

– Защо ги избирате?

Бай Тодор плесна коленете си.

– Ам кои да избираме бе, сине? То няма кого да избереш! Де що читаво имаше – или не е в държавата, или са е свило в себе си, или си гледа интиреса…

Мъжът понечи да каже още нещо, но се чу телефонен звън. Той стана и влезе в бараката. След малко излезе, сърдито блъсна вратата след себе си, седна и заклати глава невярващо:

– Ей го сега, този, дето застъпи на мястото на баща ти, ми са обажда. И днес нямало да може да дойде на работа. Болен бил. Болен за… – Бай Тодор вдигна юмрук и го разклати. – Несериозен народ ти казвам! То май по-добре хич да не идва, ако питаш мене, щото беше одимил тука вътре вчера, не се стоеше, като дойдах на смяна. Пуши, ама пуши – като комин пуши. Пушач, от най-мръсните. Аз с баща ти – вече стана толкоз години заедно – една дума накръст не сме си казвали, тоз’ мърляч оня ден дойде, вечерта пушил вътре, ял консерва риба скумрия, семки чоплил, мамаму дайба…

– Баща ми не пушеше ли вътре? – изненада се Никола.

Стори му се несправедливо баща им да се съобразява дали да пуши вън, или вътре в тази барака сега, а когато бяха деца, пушеше навсякъде, по всяко време.

Бай Тодор го изгледа и каза сухо:

– Баща ти не пушеше.
– Чакай, чакай. – Никола вдигна глава. – Баща ми беше сериозен пушач.

Мъжът поклати глава категорично:

– Баща ти не пушеше цигари. Не и откак го познавам.

Никола стана от стола, разтри челото си. Баща му бе пушил през целия негов съзнателен живот, не можеше току-така изведнъж да ги спре.

– Бил пушил много, казваше, ама ги беше спрял. Ей тъй… – той направи жест, като че сече тръстика с мачете, – за една нощ. Отведнъж.

Никола хвана облегалката на стола, разклати го, погледна нагоре в празното, плоско небе.

– Сигурен ли си?
– В кое да съм сигурен? Че не пушеше цигари? Сигурен съм, разбира са.

Тодор се изправи и влезе в будката. Звънецът би, по стълбите заслиза­ха ученици. Никола гледаше как тази младост изпълва двора с глъч, смях, звънящи телефони, думи, гласове, улови далечен мирис на марихуана, гле­даше как минава покрай него – безгрижна и безразлична.

– Ей тука каквото е останало от бат’ Стефко. – Чу зад себе си гласа на Тодор и се обърна, за да поеме стар син спортен сак – ципът на един от джобовете бе скъсан, презрамката – усукана, тъмно старо петно, пропито с полепнал прах.

– Мини, ако искаш, тез дни, пак ша си поприказваме. И извинявай, ако съм та засегнал с нещо. Аз просто… понеже с баща ти си имахме приказка­та, та чувствам много близък и затова си позволих да ти кажа някои неща. Той вярваше в тебе.

Никола метна сака през рамо – беше лек – взеха си довиждане и той тръгна.

Баща му беше спрял цигарите.

Усети, че краката му го поведоха към мястото, където беше изгорял.

[ + ]