Есента е хубав момент да подновим съвместната ни рубрика с издателство „Парадокс“„Мислещата литература“. Започваме с „Аламут“ от Владимир Бартол – описание на живота на първия политически терорист Хасан ибн Сабах и неговите завоевателски амбиции през XI век. Бартол е едно от големите имена на словенската литература от миналото столетие, като „Аламут“ представлява поанта на идеите и преживяванията му по време на тоталитаризма в годините преди и след Втората световна война. Романът е смятан за най-популярната словенска литературна творба в света, преведен е на 35 езика и бива възприеман като алегория на италианската репресия над словенското малцинство в Италия.
Прочетете откъс от „Аламут“ в превод на Александра Ливен и Георги Стойчев, предоставен ексклузивно за „Аз чета“.
Затръби боен рог и забиха барабани. Войската скочи на крак. Федаините бързо запасаха сабите, закрепиха бойните си фесове и хванаха копията и щитовете. Още полусънени се строиха, като се споглеждаха в недоумение.
– Току-що дойде пратеник и съобщи, че войската на султана приближава – каза Ибн Вакас, който беше последен на стража.
Абу Сурака застана пред тях и им заповяда да приготвят лъковете и колчаните си. След това ги качи на хълма и им нареди да налягат по земята до стражевата кула. Известно време чакаха със затаен дъх, но тъй като не се виждаше никакъв противник, започнаха да бъркат в дисагите и да дъвчат сухи смокини, фурми и парчета твърд хляб. Конете останаха под хълма, пазени от двама войници. От време на време се чуваше цвилене и неспокойно пръхтене.
Започна да се зазорява. Федаините погледнаха възвишението, на което лагеруваше останалата войска. Абу Али беше разположил конниците зад хълмовете. Всеки стоеше до коня си, въоръжен с пика или сабя и с един крак в стремето. На върха на хълма дебнеха стрелци с опънати лъкове.
Великият дая прегледа редиците, за да провери тяхната готовност. Един войник вървеше след него и водеше коня му за юздите. Накрая стигнаха и до федаините и Абу Али се качи на кулата.
Малко по-късно на хоризонта се показа дребна бяла точка. Абу Али дойде от стражевата кула и целият запъхтян я показа на Абу Сурака.
– Опънете лъковете – заповяда даята.
Бялата точка растеше и се превърна в самотен ездач. Виждаше се, че бясно пришпорва коня си. Абу Али се взираше и присвиваше очи. След малко извика:
– Не стреляйте! Това е наш човек.
Възседна коня си и се спусна надолу по хълма. Повика няколко други конници да го придружат. Взе знамето от ръцете на единия от тях и като го размаха, препусна към приближаващия се ездач.
Ездачът се изплаши и свърна встрани, но щом видя бялото знаме, насочи коня си към Абу Али. В този момент Абу Али го позна:
– Това е Бозорг Омид!
– Абу Али! – ездачът показваше с ръка зад себе си.
Погледите на всички се насочиха към хоризонта, където се появи черна черта и започна да се извива и да става все по-голяма. Вече можеха да се различат отделните конници. Над главите им се вееха черните знамена на багдадския халиф.
– Опънете лъковете! – заповяда отново Абу Сурака.
Абу Али и Бозорг Омид се присъединиха към войниците на склона, които бяха обхванати от вълнение и готови за нападение.
Конниците на врага бяха съвсем близо. Един яздеше пред тях и им показваше пътя. Насочиха се към входа на клисурата.
– Пускайте!
Стрелите засвистяха към турците. Няколко коня и ездачи паднаха на земята. За момент конницата спря, след това командирът ѝ, който се познаваше по огромния кичур пера на шлема, извика:
– Към клисурата!
В този момент Абу Али даде знак. Начело на всички се спусна по склона и към входа на клисурата, като препречи пътя на турците. Пиките се удряха в пики и над главите засвяткаха саби. Белите знамена се смесиха с черните.
От върха на хълма федаините гледаха битката. Бяха обзети от огромно вълнение. Сюлейман извика:
– Напред! На конете! На бой!
Вече беше хукнал надолу към конете, когато Абу Сурака се хвърли отгоре му и го спря.
– Полудя ли? Не чу ли заповедта?
Сюлейман изкрещя от безпомощен гняв. Хвърли лъка и пиката си и се метна на земята. Започна да се търкаля като обезумял. Хапеше пръстите си и плачеше.
Турците, които се бяха пръснали поради неочакваното нападение, се събраха и отново се насочиха да овладеят подхода към клисурата. Техният командир беше решил, че цялата исмаилитска войска е струпана пред замъка и че той би трябвало да е слабо защитен. С трескаво вълнение федаините гледаха как паднаха първите редици от войниците на Аламут. Беше непоносимо да седят със скръстени ръце.
Абу Сурака постоянно поглеждаше към хоризонта. Най-накрая там се показа втора черна линия. Федаините не я забелязаха, но сърцето на Абу Сурака лудо затуптя от радост, когато съзря развяващите се бели знамена на мъченика Али.
Сега вече можеше да изпрати федаините в битка. Потърси с очи полковото знаме на врага и го посочи.
– Яхвайте конете и пленете знамето на врага! Всички смело в бой!
Момчетата закрещяха от радост. Спуснаха се от хълма и мигом възседнаха конете си. Извадиха сабите и Джафар издигна високо бялото знаме. Всички заедно се нахвърлиха върху врага и с първия удар го изтласкаха към реката.
Сред турците настана суматоха. Сюлейман със стиснати устни свали първия си противник. Джафар се хвърли със знамето в блъсканицата и останалите федаини го последваха. Юсуф ревеше и дивашки налагаше турците около себе си, които с ужас се опитваха да го избегнат. Ибн Тахир неуморно блъскаше един щит, зад който се криеше кривокрак татарин. Татаринът беше хвърлил счупеното си копие и трескаво се опитваше да извади от ножницата тежката си сабя. Най-после ръката, с която държеше щита, отмаля и цял окървавен, той се опита да се измъкне от битката.
Сюлейман и стоящите близо до него събориха няколко неприятели от конете. Бялото знаме все повече се приближаваше до черното, докато накрая турският полковник разбра намерението на федаините.
– Пазете знамето на полка! – изкрещя така, че го чуха и неговите, и противниците.
– Да ударим полковника! – извика Ибн Тахир.
Турците се струпаха около знамето и командира си. В този миг ги нападнаха Абдул Малик и хората на Музафар. Атаката беше страховита и турците се пръснаха във всички посоки като плява. Сюлейман не сваляше очи от знаменосеца на противника, а Ибн Тахир от командира.
Турският командир даде нова заповед:
– Назад! Всички! Пазете знамето!
Но Ибн Тахир вече беше до него. Двамата кръстосаха саби. Присъединиха се и хората на Музафар. Неколцина турци се опитаха да ги задържат. Образува се адско кълбо, което погълна полковника и коня му. Ибн Тахир се измъкна и потърси с очи знаменосеца на врага. Видя го как тичаше покрай реката, а Сюлейман го преследваше. Хукна да помогне на Сюлейман и още няколко федаини го последваха. Сюлейман беше съвсем близо до знаменосеца. Турчинът бясно шибаше коня си. Беше насочил копието си настрани и се опитваше да държи преследвача на възможно най-голямо разстояние. Сюлейман обаче се изравни с него. Изведнъж знаменосецът обърна коня си и Сюлейман се блъсна в копието му. Неочакваният удар беше толкова силен, че го събори от седлото. Ибн Тахир извика. Смушка коня си и след миг беше редом със знаменосеца. Смътно осъзнаваше, че Сюлейман лежи на земята, може би беше мъртъв. Но сега най-важното беше да изпълни заповедта и да изтръгне знамето на противника.
Притисна турчина плътно до реката. Изведнъж под краката на коня се отчупи парче земя и той заедно със знаменосеца полетя към ревящата река. Ибн Тахир за момент се поколеба, след това се хвърли по стръмния склон към пропастта. За момент водата заля него и животното, но двамата бързо изплуваха на повърхността. Спуснаха се след турчина, който държеше знамето над водата. Настигнаха го. Ибн Тахир го удари със сабята по главата. Ръката отпусна знамето и турчинът изчезна под вълните. Черното знаме попадна в ръцете на Ибн Тахир.
От брега го приветства победоносен вик. С огромна скорост водата го носеше все по-надолу. Конят под него започна да се дави. Федаините тичаха по брега и го насърчаваха да издържи. С последни сили докара животното до брега. Конят усети земя под краката си, но реката продължаваше да го тегли. Един от федаините скочи от коня си, хвърли се по корем и подаде на Ибн Тахир дълго копие. В това време другите развиха едно въже и го хвърлиха на другаря си, за да извади с него коня. Така и двамата се измъкнаха от течението.
– Какво стана със Сюлейман? – попита Ибн Тахир, когато се изкачи отново на брега. Без да мисли, набута вражеското знаме в ръцете на Ибн Вакас. Федаините се спогледаха.
– Да, какво стана с него?
Обърнаха се назад. Да, оттам бавно се влачеше Сюлейман и омърлушено водеше коня си. Ибн Тахир се спусна към него.
– Само твоя е заслугата, че успяхме да измъкнем знамето от врага.
Сюлейман махна с ръка.
– Остави това… Един път имах възможност да извърша велико дело и всичко пропадна. Виждам, съдбата е против мен…
Хвана се за крака и изруга. Другарите му помогнаха да се качи на коня и заедно се върнаха в лагера.
Има въпрос , може ли да се намери хартиено издание в момента ако е възможна на български?