Нищо не пресъздава така съвършено чара на Единбург, както бестселърите с Изабел Далхаузи в главната роля. Неудържимо любопитната Изабел, философ по професия и детектив по призвание, неуморно търси отговори на всички въпроси на живота – от най-важните до привидно най-незначителните. Този път Изабел трябва да помогне за решаването на доста заплетен проблем – в елитно частно училище търсят нов директор. Настоятелството се е спряло на трима кандидати, но в училището се е получило анонимно писмо с твърдението, че в миналото на един от тези кандидати има нещо, което може да компрометира сериозно и него, и училището. Кой би могъл да помогне в тази деликатна ситуация, ако не Изабел Далхаузи – жена с ум, вкус и проницателност, дискретна и движеща се във висшите кръгове на единбургското общество?
Насладете се на този откъс от „Очарователните странности на другите“ (изд. „Еднорог“) на Алегзандър Маккол Смит:
Докато Изабел работеше по „Прегледа“, Джейми имаше в продължение на една седмица репетиции в Глазгоу; заместваше една фаготистка, която бе родила близнаци и щеше да отсъства най-малко шест месеца. Това беше редовна работа, той харесваше и диригента; беше доволен. Познаваше отпреди повечето от оркестрантите, освен това обичаше да свири оперна музика, особено за заглавията от италианския репертоар на Шотландската опера.
– Винаги се просълзявам – казваше той, – когато слушам Una furtiva lacrima. Така реагирам на Доницети. Той изважда на бял свят скритите сълзи.
– Но това е естествено въздействие на музиката – каза тя. – И моите очи никога не остават сухи, когато слушам Soave sia il vento. Става неволно.
– Така реагирах на смъртта на Мими – каза Джейми. – За първи път гледах „Бохеми“, когато бях тринайсетгодишен. Заведоха ни от училище в „Тиътър Ройъл“ в Глазгоу, и на сцената на смъртта ѝ потънах в сълзи. Не исках другите момчета да ме видят и гледах към земята, затова всъщност така и не видях как тя умря. Но ми се струва, че другите забелязаха и един съученик ме срита в пищяла.
– Момчета – отвърна Изабел. Те постоянно се удряха един друг, ритат това-онова; същото очакваше и Чарли, който беше кротък като баща си, но несъмнено щеше да навлезе във фазата, през която децата подлагат на изпитание крехкостта на материята в този свят. Вчера той беше хвърлил едно дървено влакче, удряйки с него вратата, и беше очарован от ефекта; предстояха още подобни неща.
Джейми кимна.
– Да, така е с момчетата. Но после, години по-късно, гледах отново „Бохеми“ и този път сценографът беше модернизирал обстановката – действието се развиваше в склад в съвременен Ню Йорк, където един художник съхранява картините си, а не в парижка мансарда. Декорите бяха минималистични – сцената представляваше цели акри белота, дори белият цвят беше някак минималистичен. Но Мими пак си умираше от туберкулоза и тогава ми хрумна, че тук имаме сериозен проблем. Ако се предполагаше, че действието се развива в Ню Йорк в наше време, Мими не би умряла. Щяха да я лекуват с антибиотици…
Изабел избухна в смях.
– Не бих казала, че антибиотиците биха се отразили добре на операта – каза тя. – Толкова много неща биха променили!
– Но пък биха ни дали толкова повече музика, композирана от Моцарт – каза замислено Джейми, за когото смъртта на Моцарт беше най-голямата трагедия. Веднъж беше казал на Изабел: „Ранната смърт на Моцарт, Изабел – как мислиш, дали това не е по-голяма загуба за света от изчезването на динозаврите?“ Тя се канеше да отвърне: „Въпросът е глупав, Джейми“, но после осъзна, че не е чак толкова глупав; всъщност беше задълбочен, както и да го погледнеш. Дали една изтънчена изява на истината и красотата – например някое велико творческо постижение – е по-стойностна в същността си от една груба, разрушителна форма на живот? По-стойностна, но за кого? Освен това, ако динозаврите не бяха изчезнали, дали ние самите – или Моцарт – бихме се появили на белия свят? Може би бяхме напреднали достатъчно в своето разбиране на света, за да се откажем от претенциите си, че сме чак толкова изключителни. Ако трябваше да се направи избор между динозаврите и Homo sapiens, нима имаше някакво значение дали везните щяха да се наклонят в едната или другата посока, освен за представителите на споменатите два вида? В крайна сметка, естествено, ако самите ние даваме преценката, би се оказало, че ще е безкрайно по-добре изборът на падне върху хората, а не върху динозаврите. Но този извод просто си проси да бъде оспорен, тъй като от него следва, че ние можем да унищожаваме планетата, както ни хрумне, стига да преценяваме, че това е в наш интерес. Динозаврите бяха изчезнали; сега може би щяха да изчезнат тигрите, ако ние поискаме за себе си техните гори или решим, че те може да изядат прекалено много от нас; или пък китовете, ако ние на свой ред искаме да ядем тях; или да извличаме от тях масло за часовници или някакъв друг продукт. Не, в момента, в който започнем да отричаме всякакви други стойности освен установените от хората, играта на морал приключва. Моралност не може да съществува извън ограничения свят на човешките взаимодействия.
Но сега Джейми продължаваше:
– Помисли си само какво би било, ако на Моцарт му бе съдено да живее още трийсет и пет години. Просто се опитай да си представиш.
Изабел се питаше дали композиторът не бе успял да изрази всичко, което е искал да изрази, до момента на смъртта си, какъвто бе случаят с Одън, който бе казвал все по-малко с напредването на годините, и по-голямата част от казаното е звучало като заяждане. Може би за един творец настъпваше момент, в който трябва да умре или поне да замълчи, за да не каже нещо в разрез с всичко, което е говорил преди. Тази мисъл ѝ беше минала през ума наскоро, когато един известен философ, изтъквал дълги години своя атеизъм, започна през последните години на живота си да пише статии, заемащи съвсем различни позиции. Онези, които се възхищаваха на по-ранното му творчество, останаха поразени и отдадоха промяната във възгледите му на сенилност. Тя беше споменала това пред Джейми – прочете му откъс от едно писмо, поместено в някакъв вестник, – но той бе казал: „Да, но той пак е вярвал в думите си, когато е писал тези статии. Може и да е започвал да се откъсва от света, но все пак е вярвал в това, което е казвал.“
– Несъмнено. Но убежденията му може да са се дължали на физически изменения в мозъка.
Джейми не беше впечатлен.
– Въпреки всичко това си е неговият мозък.
– Неговият мозък на… толкова години, на колкото е бил. Да кажем, осемдесет и няколко.
– Но един двайсетгодишен човек си остава същата личност, и когато достигне осемдесет, нали?
Тя каза, че отговорът на този въпрос е „и да, и не“.
– Същата личност във физическия смисъл на думата – да, но в много други отношения може да е съвсем различна личност – тя го погледна замислено. Запита се как ли щеше да се промени той? – Освен това може би не трябва да съдим за хората по един и същи начин през целия им живот. Не мислиш ли, че е възможно човек да стане различен?
Лицето му изразяваше съмнение и тя продължи:
– Необходимо е да сме наясно, че когато говорим за хората, говорим за тях, каквито са в определен момент от живота си. Помисли за онези хора, които са били комунисти през трийсетте години на двайсети век и са променили възгледите си, когато са разбрали какво може да причини комунизмът. Какво да кажем за тях, когато ги оценяваме обобщаващо в края на техния живот? Че са били комунисти? Че са намирали извинения за ГУЛАГ?
Джейми поклати глава.
– Не. Гледаме това, което са станали. Това е тяхната… – той замълча, търсейки подходящ израз.
– Окончателна позиция?
– Да. Тя е важната.
Изабел реши, че това е великодушна оценка – което тя одобряваше. Забелязваше се недостиг на великодушие. Съществуваше прекалено голяма готовност да обвиняваме и наказваме; но великодушието никога не е достатъчно.
Помисли си: „Не е необходимо да търсим причини за любовта – тя просто съществува; идва без покана, понякога и без основание; изненадва ни, когато най-малко я очакваме, когато сме повярвали, че сме заключили сърцата си или че не сме готови за нея; или сме си въобразили, че такова нещо никога няма да ни се случи, защото не се е случвало досега. Но ако аз трябва да си задам въпроса защо те обичам, или може би да потърся основната причина, поради която се влюбих в теб, тя може би е твоето великодушие. Не е защото си красив; не е защото видях съвършенство в чертите ти, в усмивката, в гъвкавото ти тяло – и аз наистина видях всичко това, разбира се, че го видях, това е така от първия миг, в който се запознах с теб. Но причината е великодушието ти; и дано аз стана такава като теб – това нереалистично пожелание, да станем като другия, е симптом, разкриващ точно и безпогрешно любовта, най-очевидното доказателство за нея, очебийната ѝ визитна картичка.“
Снимка: Michael Lionheart
Алегзандър Маккол Смит е автор на повече от петдесет романа. Получава международна известност с поредицата „Дамска детективска агенция №1“. Носител е на три награди „Автор на годината“. През 2003 г. получава наградата „Сага“ за хумор, известна още и като „Сребърен Букър“, както и наградата „Духът на Шотландия“. През 2007 г. получава Ордена на Британската империя. През 2015 г. е удостоен с наградата „Болингър Удхаус“ за хумористична литература, а през 2017 г. – с медала на Националния арт клуб на Америка за постижения в областта на литературата. Той е професор по медицинско право в Единбургския университет. Бил е вицепредседател на Британската комисия по човешка генетика, председател на комисията по етика на „Бритиш Медикъл Джърнъл” и член на международната комисия по биоетика на ЮНЕСКО. В свободното си време свири на фагот в „Наистина ужасния оркестър“.
Снимка на публикацията: The Sunday Post
