Днешният ни гост е превеждал от английски Казуо Ишигуро, Джонатан Франзен, Ричард Фланаган, Себастиан Бари, Дж. Г. Фарел, Рохинтън Мистри, Джеймс Солтър, Уилям Сароян, Пол Теру и др. Владимир Молев е възпитаник на Факултета по журналистика и масова комуникация и на програмата „Преводач-редактор“ на Факултета по славянски филологии на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Нямах търпение да чуя и неговата гледна точка върху преводаческата професия.
Как започна пътят ви като преводач?
Бях студент втори курс в специалност „Книгоиздаване“ и благодарение на литературната агентка Анна Друмева, която ни водеше заниманията по авторско право, отидох да карам летен стаж в издателство „Атика“. Главният редактор Марин Гинев първо ми даде да редактирам някакви кримки, а после ми предложи и да се пробвам да преведа една. Не знам с какъв акъл съм се съгласил, английският ми беше на гимназиално ниво и бързо установих, че речниците не помагат особено за разговорния уличен език и по-новите реалии, пък тогава още не бяхме чували за гугъл. Не знам и с какъв акъл преподавателите в университета и редакторите в издателствата ни пускаха да си пробваме силите с всяко нещо още от самото начало, явно са вярвали, че само бухването в дълбокото може да те научи да плуваш, но съм им много задължен за дадените възможности, споделения опит и насърчаването.
Кое за вас е най-голямото предизвикателство в този занаят?
Занаятът предполага някакъв „майсторлък“, натрупани знания и умения, които улесняват работата и малко или много гарантират добър резултат. И макар да е вярно, че в превода опитът е безценно преимущество – с всяка страница разширяваш и задълбочаваш познанията си за езика, и за този, от който превеждаш, и за родния си, обогатяваш арсенала от подходи и стратегии за всевъзможните проблеми, пред които се изправяш, и т.н., – следващата книга те запраща в различна вселена, където важат други закони и правила. Езикът, мисленето, образите, ритъмът на изреченията на Набоков, да речем, са твърде далече от езика, мисленето, образите и ритъма на изреченията на Уилям Сароян. В ролята си на „фалшификатор“ преводачът се учи да рисува като Рембранд с един автор, а при следващия му се налага да е Матис – съвсем друга представа за цветовете, за боите, за работата с четката. С всяка нова книга започваш от А и Б, със съмненията дали правилно си разбрал текста, дали си намерил удачния подход да го предадеш на български и колкото и усилия да положиш, никога няма гаранция, че накрая резултатът ще бъде „добър“. Защото освен занаят, преводът е и изкуство, изкуството на интерпретацията, а всяко произведение на изкуството търпи противоположни оценки.
Споделете един важен урок, на който ви научи работата ви на преводач.
За да туширам по-патетичните приказки за изкуството по-горе, бих казал, че един от най-важните уроци е съвсем прозаичен: човек трябва да познава законодателната рамка, която регулира това, с което се занимава. В случая става дума за Закона за авторско право и сродните му права и ако не целия Данъчно-осигурителен процесуален кодекс, то поне онази част, която засяга доходите от превод и редактиране (а тя не е малка, защото включва както доходите от отстъпване на авторско право, така и доходите по така наречените граждански договори, които са по съвсем различен режим). Макар да води до разправии със счетоводители и издатели, които са „над тия неща“, познаването на законодателството спестява много главоболия и разкарване по държавни институции.
Имате ли „ритуали“, докато превеждате?
Докато превеждам – не. Но след като свърша книгата, мине се обсъждането с редактора и прегледам коректурата, т.е. когато преводът вече окончателно остане зад гърба ми, ритуално събирам стотиците хвърчащи листчета по бюрото и около него, на които по време на работа съм си записвал всевъзможни бележки, въпроси и напомняния, слагам ги в една торба с оригинала и всички други разпечатки, които са се натрупали покрай нужните за превода справки, и с въздишка на облекчение я отнасям за рециклиране.
Преводачът може ли да си позволи да редактира автора?
Първосигналният отговор е: „Как щяло?!“. От друга страна, преводачът пренаписва текста на нов език и в този процес няма как да не „редактира“ автора. Колкото и да не ни се иска, време е да захвърлим илюзията, че в превода четем един девствено непокътнат оригинал. В някакъв смисъл преводът и оригиналът са две различни произведения.
Според вас добър преводач ли е този, чийто превод в крайна сметка е по-хубав от оригиналния текст?
За добро или за зло, нямаме общоприет критерий кой превод е добър (а и кой текст е „хубав“ също така). Сигурно знаете този популярен афоризъм: „Единственото, за което могат да постигнат съгласие двама преводачи, е, че работата на трети техен колега не струва.“ Дали едно произведение ми харесва, говори повече за мен, за моите вкусове и представи за литературата, отколкото за способностите на автора, било то автора на оригинала, или автора на превода.
Коя е последната книга, по която работихте?
„Обсадата на Кришнапур“, втората книга от така наречената Имперска трилогия на Дж. Г. Фарел, която до края на ноември трябва да се появи в книжарниците. За разлика от „Вълнения“, първата книга от трилогията, в която уж дребни, незначителни събития от прозата на живота по ирландското крайбрежие след края на Първата световна война рисуват обществените процеси, изкристализирали в борбата за независимост на Ирландия и рухването на Британската империя, в „Обсадата на Кришнапур“ фокусът е върху „хода на историята“ в Индия. Под формата на увлекателен и забавно-драматичен сюжет, стъпващ на документални свидетелства за Индийското въстание от 1857 година, авторът с ерудиция и чувство за хумор изследва викторианското общество и неговите често нелепи и същевременно умилителни за съвременния човек порядки и вярвания, отгласи от които се усещат и в днешните ни противоречия около религията, медицината, науката и прогреса.
С кой ваш превод се гордеете най-много?
Дали заради семейната среда или времето, в което съм израснал, думи като „гордея се“ и „амбиция“ будят у мен по-скоро неприязън. Да, ирационално е и не съм прав, „гордея се“ се използва и с положителна конотация, но това за пореден път показва, че всеки си има свой език и влага по-различен смисъл в думите, които употребява. Така че не се „гордея“, но се радвам – било ми е интересно и приятно, макар и мъчително на моменти, – че съм превеждал автори като Ишигуро, Фарел и Набоков, било то защото харесвам как пишат и какво казват, било защото работата с техни текстове ме е принуждавала да чета и да мисля много и да откривам нови неща. Мога само да се надявам, че с моите преводи тези автори ще намерят нови читатели, на които да въздействат по подобен начин.
Кой е последният превод, който остави траен отпечатък у вас?
„При хиперборейците“ на Милош Църнянски в превод на Ася Тихинова-Йованович.
Кой е любимият ви чужд превод?
Аз съм от поколението, което имаше щастието в точния момент да прочете първото издание на български на „Властелинът на пръстените“ на Дж. Р. Р. Толкин в превод на Любомир Николов. Заради текста, а и заради предговора на преводача, тогава като че ли за първи път си дадох сметка, че повечето книги достигат до мен в превод и колко е важна ролята на преводача. И сега предпочитам да препрочитам книги като „Властелинът на пръстените“ и „Пътеводител на галактическия стопаджия“ (превод Саркис Асланян) на български, защото на английски са ми чужди.
Споделете за поне една „непреводима“ дума/израз, която сте срещали в практиката си. Как финално я преведохте?
Разделянето на думите на „преводими“ и „непреводими“ е подвеждащо, а и като че ли няма особени основания. Думите нямат точни съответствия в другите езици, значението им често зависи от контекста и всеки от нас влага в тях свой специфичен смисъл. За щастие, разбирането и общуването не са заложник на отделните думи, макар те да са основна единица на речта, така както представата ни за личността или даже за външността на някой човек не се определя от една или друга клетка в неговия организъм. Понякога в едно преведено изречение може да няма и една дума от оригинала и то пак да носи сходен смисъл и да изпълнява сходна функция. Ако изобщо може да съществува понятието „непреводима дума“, то няма особено значение в превода на художествена литература.
Повече вреди или ползи носят машинните преводи?
За мен изразът „машинен превод“ е до голяма степен нонсенс, тъй като същината на превода е интерпретацията – преводачът първо трябва да вникне в смисъла, да разтълкува текста, а след това да го пресъздаде на български. Тези два процеса, тълкуване и пресъздаване, са уникални за всеки човек (а дори и при него се различават в различни времеви моменти) и зависят от безчет странични фактори, като се започне от познанията и усвоените умения и се стигне до това какъв ти е светогледът, какви книги си чел и какви филми си гледал в скоро време. При машините това осмисляне и пречупване го няма, защото те не притежават нито разум, нито личност. Докато преводачът може да черпи от безчет източници – натрупани познания, ориентиране в контекста, съзнателни и несъзнателни асоциации, преживявания, опит и т.н., – за да стигне до смисъла и да го предаде адекватно, включително със създаването на нови думи и изрази, машините разполагат с ограничени бази данни, от които по законите на статистическата вероятност изплюват (често несвързана) поредица от думи. А това, в най-добрия случай, ако изобщо изкуственият интелект стигне до там да произвежда привидно „смислени“ текстове, ще скопи езика и ще го обрече на папагалско каканижене. Това, което правят машините, със сигурност не е превод и е добре да му намерим ново название – вече има предложения тези програми за писане на текст с изкуствен интелект да се наричат пишоботи, пишомати или скрибоиди (последното е идея на Иван П. Петров).
Нещо любопитно, което научихте от книга, която превеждахте?
От „Обсадата на Кришнапур“ разбрах, че формалният повод за Индийското въстание срещу британците е въвеждането на новите пушки „Енфилд“, които работят с „дядото“ на днешния патрон, така наречените „фишеци“ – заготовка с нужното количество барут и оловен куршум, поставени в напоена със смазка хартиена опаковка, която войниците разкъсват със зъби. В наемната индийска войска плъзват слухове, че въпросната смазка е направена от равни количества свинска мас и говежда лой, в резултат на което и мюсюлманите, и хиндуистите отказват да разкъсват фишеците със зъби, тъй като досегът до свинското е грях за мюсюлманите, а до говеждото – за хиндуистите.
Ако искате да чуете още по темата за превода от Владимир Молев, препоръчваме ви епизода с негово участие в подкаста на Стефан Русинов „Бележка под линия“.
Вижте как превеждат още:
Марко Видал
Хасине Шен Карадениз
Дария Карапеткова
Ненко Генов
Рада Ганкова
Даниел Пенев
Майя Праматарова
Мариана Христова
Хайри Хамдан
Стела Джелепова
Зорница Китинска
Димитър Атанасов
Анелия Петрунова
Русанка Ляпова
Невена Дишлиева-Кръстева
Ева Кънева
Екатерина Петрова
Теодора Цанкова
Ангелина Александрова
Росица Цветанова
Екатерина Търпоманова
Азиз Таш
Бела Чолакова
Мария Змийчарова
Аксиния Михайлова
Крум Крумов
Книгите, споменати в тази статия, ще намерите в Ozone.bg, като някои от тях можете да вземете с отстъпка.
