Вече не се налага да чакаме особено дълго за нов роман на Джон Грийн. Предполагам, че писателят се е справил успешно със задачата да спечели сърцата на българските читатели, след като „Егмонт“ побързаха да ни зарадват с четвъртa поредна негова книга – „Множество Катрини“ – само няколко месеца след излизането на „Хартиени градове“.
Каква е конфигурацията този път?
Колин Сингълтън е дете-чудо. Не бъркайте обаче детето чудо с детето гений. Детето чудо може и да запаметява като робот всичко, което чете, и да е като ходеща енциклопедия за безполезни факти, но то не интерпретира това, което възприема от околната среда, и не създава нищо, което да му спечели признанието на „гений“. Това е и терзанието на симпатичния особняк Колин – след като цял живот са му втълпявали, че от него се очакват големи неща, той започва да се съмнява в собствената си значимост и способността да си спечели място в света.
Особеното при Колин е, че всичките му гаджета от детската градина насам са се казвали Катрин и всяка една от тях го е зарязвала. Деветнайсет пъти зарязан от Катрин. Звучи доста странно и е достатъчно добър извор на вдъхновение за Колин, който започва да разработва Теоремата на Катрините и романтичните връзки, докато прекарва особено щуро лято в най-крайната точка на американската география – градчето Гътшот, приютяващо мнимия гроб на Франц Фердинанд.
След четвъртия роман на Джон Грийн, минал през ръцете ми, в мен бушуват смесени чувства. От една страна, много ми омръзна вечният сюжет, който Грийн развива във всяка една от книгите си. Въображението на американския автор изобилства от проекции на едни и същи образи – особнякът/загубенякът/аутсайдерът и ексцентричката, която променя живота му след море от драматични размисли за живота и много сладникави любовни излияния. От друга страна обаче, ако преглътнеш захарта от страниците, творчеството на Грийн може да те приласкае с много шантави, разсмиващи до сълзи и искрено трогващи моменти.
Тъй като самата аз още не съм се отърсила изцяло от късните гимназиални вълнения от типа „кой съм аз, има ли място за мен някъде там и какво се предполага да правя с живота си отсега нататък“, дилемите на героите още могат да ме жегнат. До един определен момент (или една определена възраст) биха жегнали всекиго. И все пак смятам, че по отношение на философските размисли „Множество Катрини“ е най-забавното и ведро отроче на Грийн.
Честно казано се радвам на приятелската връзка между читателите тийнейджъри и писателя, защото съм убедена, че въпреки излишната драма, книгите му могат да предложат и доста положителни примери. А и самият Джон Грийн е симпатяга (както може да потвърди всеки, който е гледал поне едно видео от You Tube канала vlogbrothers, поддържан от него и брат му Ханк Грийн), на когото, за добро или лошо, не можеш да се мусиш твърде дълго за преекспонирането на един и същи сюжет.
Крайната равносметка е, че „Множество Катрини“ е типичен представител на творчеството на Джон Грийн, с всичките му положителни и отрицателни страни. Ще прочетете за един убийствено смешен побой, едно особено нелепо пребиване и един твърде злополучен лов на диви прасета. Ще пречупите любовта през призмата на математиката и може да повъртите малко очи, докато разцъфва поредният юношески романс. Кой знае, накрая може и да се сепнете, осъзнавайки, че неусетно и леко безкритично сте се поддали на непринуденото очарование на тийн романите.
Не пропускайте да прочетете още ревютата на Габи за книгите на Джон Грийн „Вината в нашите звезди“ , „Къде си, Аляска?„ и „Хартиени градове„, както и на Митко за „Вината в нашите звезди“ , „Къде си, Аляска?„ и „Хартиени градове“.