fb
НовиниПо света

Наръчник за нобелисти – какво включва истински добрата реч?

5 мин.

През изминалата седмица на Нобеловите тържества в шведската столица Стокхолм The Guardian публикува статия, която разкрива в ретроспекция интересни акценти от миналогодишни връчвания на престижната награда за литература. Припомняме ви, че по традиция в дните преди церемонията по награждаването нобелистите участват в различни събития – интервюта, конференции, изнасяне на лекции, срещи и концерти. Кулминацията е бляскавата вечер на раздаване на статуетките в Стокхолм.

 

Всички писатели се числят към лошите оратори

 

Боб Дилън (снимка: The New York Times)

С тези думи Томас Ман започва словото си при приемането на Нобеловата награда за литература през 1929 г. (за романа „Буденброкови“, написан през 1901 г.). Липсата на диалогичност е последното, от което Нобеловите призьори се нуждаят днес, тъй като от тях се очаква да се срещат от сутрин до вечер с различни групи хора и съответно да демонстрират ораторски умения. Е, изключения винаги се намират – миналата година Боб Дилън отказа да присъства на живо на почетната церемония…

През 1949 г., сякаш като потвърждение на думите на Ман, идва речта на Уилям Фокнър. Присъстващите трудно разбират краткото му слово (дори тези с майчин английски) заради силния му южняшки акцент и липсата на озвучителна техника в залата (разбирайте и микрофон). Въпреки това то е оценено по достойнство, щом е транскрибирано. Днес дори се счита за вдъхновяваща класика – можете да го гледате с български превод тук.

Да изнасяш реч като част от програмата на Нобеловата седмица е изключително тежка задача и победителите трябва да я изпълнят точно два пъти. Така е и през 2017 г. Казуо Ишигуро изнесе лекция в четвъртък, а три дни по-късно отново ще застане пред публика и обективи – този път с приза в ръце.

Тенденцията определя следните задължително присъстващи в речите елементи:

 

  • горещи благодарности към Шведската академия;
  • също толкова щедра проява на скромност;
  • признание за приноса на скандинавската литература (ирландският поет Уилям Б. Йейтс например многократно изказва признателност към творчеството на Ибсен и Сведенборг по време на речта си през 1923 г.);
  • ярък спомен от детството;
  • забавна случка от близкото минало, която показва колко здраво стъпил на земята е говорещият (Уилям Голдинг разказва как един и същи полицай първо му е дал пропуск за паркиране, а след това го е поздравил в деня на обявяването на лауреатите).

 

Уилям Фокнър получава Нобелова награда (снимка: Open Culture)

Изваждането на преден план на непосилното битие на писателя, както правят Фокнър и Хемингуей в речите си, вече не е на мода. За старомодно се счита и приповдигнатото предричане на едно по-хуманно бъдеще, дължащо се на важната роля на литературата (Албер Камю през 1957 г.). Разпаленото защитаване на собствената етническа група или националност обаче все още работи. През 1982 г. Габриел Гарсия Маркес се обръща към присъстващите в залата в Стокхолм с призива да не гледат на Латинска Америка през погледа на европейци. И все пак не бива да забравяме, че значителен брой отличени в периода на 80-те и 90-те години на миналия век писатели или не са представители на „бялата“ раса, или са граждани на така наречените развиващи се страни.

Тонът неизменно е от съществено значение. Политически насоченият гняв е допустим (Джон Стайнбек през 1962 г.). За лицемерно обаче се счита, ако призьорът, изразяващ подобна позиция, се появяви в черен фрак и бяла папийонка, за да си получи тлъстия чек от Кралската шведска академия. През 2005 г. британският драматург Харолд Пинтър дръзко провъзгласява Джордж Буш и Тони Блеър за военни престъпници, но обстоятелствата са различни – обръщението е заснето на видео поради тежко заболяване на Пинтър.

Няколко от съвременните носители на Нобеловата награда умело преплитат речите си с историите от собствените си произведения. Тони Морисън говори алегорично за сляпа жена (1993), Жан-Мари Гюстав Льо Клезио – за басня на Крузо (2008), а Гюнтер Грас пък разказа цинична история за лабораторен плъх, отличен с Нобелова награда (1999).

Но какъв беше Казуо Ишигуро при изнасянето на лекцията си в четвъртък?

Разбира се, непридвидим! Той излезе от всички клишета – без благодарности, без излишен патос, задето е избран, и без задължителното обяснение в любов към шведската култура. Няма гаранция, че речта по време на празничната церемония в неделя ще се придържа към същия стил, но словото на британеца в четвъртък определено беше запомнящо се и различно.

Казуо Ишигуро (снимка: The Guardian)

Ишигуро наблегна на случки, показващи го в реалистична светлина – от детството му, прекарано в обикновено японско семейство в Съри, през младежките години и брака му, до решаващи житейски моменти. Той говори още за културните крйъгълни камъни в живота си – музика, филми и книги, повлияли на стила му на писане.

Финалът на лекцията също беше неочакван – отсъстваше изопачаването на ролята на литературата в хода на човешката история. Вместо това Ишигуро изказа мнение, че най-добрият начин, по който тя може да се развие в бъдеще, е да стане по-разнообразна – чрез гласовете на героите си, чрез отварянето си към непознатите литературни култури и новите, понякога объркващи разказвачески похвати.

[ + ]