на Ж. Г.
Привърженик съм на нагласата, че нещата се случват и ученикът открива учителя си, когато е съзрял за тази среща. „Никол слиза по стълбите” ме настигна в подходящо време и състояние на ума. Представянето на дебютната книга с поезия на Димитър Ганев от Георги Господинов, отзивите и наградите на младия поет, роден през 1992 г., провокираха трепетно разлистване. В любимия ми нов бар на ул. „Самуил“, на чаша бяло вино и етно музика, чета …
Любовта беше само декор
нямахме нужда от
нейното глупаво удобство (…)
Не се опитвахме да изживеем нищо –
искахме да се пропилеем (…)
(из „Гледахме този бездарен залез …”)
… седмица след онези празници на любовта и виното, дни след личен провал в сферата на „пърхането на пеперуди” и след антологията на Любомир Левчев , в която любовта се преживява като възвишено чувство дори в раздялата. Отношение, с което съм израснала. Конфликтът е неизбежен. Представите ми за любовта са разбъркани като смути. „Никол …” идва като отговор как днешният мъж гледа на „вечното” състояние любов и какво се обърква. „Никол …” идва като питане какво в мен се е повредило. Като жена от 21. век, израснала с остатъка от щастливите ценности на човешките взаимоотношения от 20. век, се разбунтувах срещу светоглед като този:
Нямам търпение да продължа
да те срещам в други жени.
Трябва да раздам любовта си към теб
като милостиня, да
(… ) Прекалено те обичам,
за да бъдеш единствена.
(из „Издълбах гроб в градината на лицето ти”)
Въпросите ме заливат. Какво се е случило с нас? Къде се разминахме? Конфронтацията ми с всеки следващ ред дълбае ума ми. „Любов” е дума със загубени съдържания, превърнала се е само в основание за разговор, често – за кратко запознанство, твърди книгата, която звучи като лични откровения. Любов е движение от една жена (случайно озовала се в някое начало – Никол може би? Мария?) към всяка нова и различна. Настояването на поета е, че чувството „обичане” се запазва само като пренос между следващи се във времето жени и връщане към преживяното с тях.
Качество на стиховете в дебютната книга с поезия на Димитър Ганев е, че подбужда към размисъл за новите поколения, за начина им на живот и поведението им, чете се кое е стойностно за тях. Една фраза на Зигмунт Бауман се активира в паметта ми „… подвижността е станала най-мощният и стратифициращ фактор в света…”. Днес една част сме в движение, туристи, друга част сме скитници:, „Време е да се прибера вкъщи – при летищата и при гарите,/ при малките улици на непознатите градове” и още „мога да живея навсякъде,/преди да ми стане твърде познато”; запомнящата се част от това стихотворение е „Датите на най-хубавите дни/са написани на поредните билети” (из „Пътища, навити на руло…”) .
„Никол слиза по стълбите” не е книга за усамотено четене. С приятели ще е по-сполучливо, ще се получи дискусия. В мен провокира желание да скоча, да изляза на улицата и да проведа бърза анкета със случайни минувачи-мъже: „Обичате ли още жена си?” или нещо от рода на „Кога спряхте да вярвате в любовта?”. Книга-инфаркт за сходни на моите убеждения: съществуването на споделена и устойчива на изпитанията любов. Чета невярващо един път. Чета втори път. Третият път спокойствието ми надделява, занимавам се основно с част III и IV. Органични и неорганични тела се сливат („стъкленицата на тялото ти”, „лятото полепва плътно по теб”, „използвам тази катедрала за гръден кош”), познанието е тежест и се отхвърля целенасочено, бленува се по първичното състояние на незнание:
Не знаех нищо за теб, за нощта, за улиците и
за себе си – всичко беше наред.
(из „Извървях улиците…”)
Порастването, опознаването, преживяванията – да, те са подготовка за отсъствия, конкретни и измерими. „Никол …” достига до симпатията ми. Авторът Димитър Ганев не подготвя за оттласкването от любовта от част I и II, оставя читателя сам да се справя. Да планира, подрежда, пренарежда. Стиховете от част IV са връщане към миналото, царството на баба и керемидите, към „пропуснатото в книгите” и пътуванията през юли. Последната, V част, разширява тялото на любимата до сливане с градската среда и сезоните. Логичният въпрос е чие е това тяло. Любовта променя плътността си, без поетът да се откаже от безизходицата, че
Ще дълбаем дълго с пръсти
дъното на любовта си, докато не разберем,
че след това ни чака друго дъно (…)
(из „Удавени във ваната и в себе си …”)
Неудовлетвореност, недостатъчност, меланхолия, напускане, невъзможност да се разбереш и да направиш постоянно „началото на любовта”. Без да е хаос. Поезия с умели, дръзки метафори, сравнения с познати сгради, вещи от бита и тясното пространство на жилището. Стиховете стоят без имена – белег на повечето дебютни книги с поезия.
„Никол слиза по стълбите” на Димитър Ганев е книга, която буди безпокойства и търсения. Напомня ми защо продължавам да чета поезия – четенето не е дума по дума, нито на един дъх, то е ред след ред и виждаш края, където рядко има развръзка. Оставено е място за мен и теб, за читателя. Дори да е в разрез, отваря хоризонта на възприятията и те тласка към пренареждане на времената вътре в теб.
