Александър Шпатов е едно от най-свежите и разпознаваеми лица на съвременната българска литература, любим автор и приятел на нашия екип. Този декември Шпатов публикува в едно издание „Том 2.0„ – преработените и редактирани разкази от първите си три книги „Бележки под линия“ (2005), „Разкази под линия“(2008) и „Календар с разкази“ (2011).
В деня на премиерата на сборниника „Том 2.0“, който отбелязва не само 10 години от издаването на първата книга на автора, но и неговия 30-и рожден ден, публикуваме преработения разказ „Нищо интересно„.
За първи път историята се появява във вестник „Сега“ през май 2005 (виж снимката по-долу в публикацията), а по-късно намира място и в дебютния сборник на Шпатов „Бележки под линия“. Първия вариант на текста може да прочетете тук.
Представянето на „Том 2.0“ е тази вечер, 14 декември, от 19:00 ч. в Литературен клуб „Перото“. Повече информация може да намерите във фейсбук събитието.
Нищо интересно
Оградете вярното:
Оруел ще почине през 1984 г.
Да/Не
Непременно трябва да ме вземете във Вашето риалити, щяха да прочетат продуцентите на предаването, ако въобще бяха обърнали внимание на придружителното писмо, няма по-голям експерт от мен в следенето на истинския живот. Почнах от малък наред с всички деца от блока. Знаете я тази заигравка с биноклите. После, когато бях десети клас, един ден телефонът у нас се скапа. Набирам някого, а линиите се смесват. Първите няколко пъти се надвиквахме с онези от другата страна, карах ги да затворят, псувахме се в рамките на приличното, и така. После обаче само вдигах слушалката и мълчах. Какво да купи от пазара; кога най-накрая да се видят; да бърза да си пусне телевизора; да не бърза да приготвя яденето; имала работа, тя ще му звънне по-късно; да не им звънят повече за глупости, и така.
Първата публикация на разказа във в-к „СЕГА“ от май 2005 г.
Нямаше нищо необичайно, нищо нагласено, въобще – нищо интересно (в стария телевизионен смисъл на думата).
Тъкмо се запалих, и линията се оправи. За сметка на това седмица по-късно си прокарах модем. Точно беше излязла модата на форумите. Четях наред, но зад измислените имена и изскрибуцаната латиница не можех да си представя никого. Нищо друго освен заучени обръщения и очаквани анонимни отговори. Нищо истинско.
Тогава ми хрумна. С един приятел си направихме наш си форум за българска литература(1). Бяха се навъдили толкова много за футбол, готвене, новини, какво ли не… Само за нашата литература – нищо. Уцелихме нишата. За регистрация – мейл и парола. Един от трима ползваше едни и същи данни навсякъде. Знаете, не може за всяка регистрация да измисляте нови и нови пароли. Никой не помни толкова. И така, изведнъж имах достъп до цяла нова вселена обикновеност. Не е тук мястото да Ви разказвам за всичките шедьоври, на които попадах. Ще споделя само най-любимото ми писмо. И досега си го спомням дума по дума:
Здравей,
Много се зарадвах, като видях, че си ми писал. Сега, макар и с леко закъснение, реших да ти отговоря. Аз съм добре. В работата също няма никакви проблеми. Ти как я караш? Дано всичко с теб да е наред. С нетърпение ще чакам да ми пишеш пак.
Искрени поздрави!
Дори и най-изтънченият ценител едва ли би си пожелал повече. Веднъж обаче попаднах на мейла на известен поет (паролата беше azsampoet, без майтап), който също се бе включил във форума. Ако не беше адресът, за който бях абсолютно сигурен, че е неговият, никога нямаше да го позная. Не крия – оттогава спрях да се занимавам с електронните пощи на хората. Форумът също замря. Виртуалният живот нямаше нищо общо с истинския, оказа се. А мен, както вече казах, именно истинският живот ме интересуваше.
По това време някъде хората масово започнаха да ползват мобилни телефони. Устройствата за прихващане на разговори бяха ужасно скъпи, но ми хрумна друго. Беше лято. Отивах на някой басейн, наблюдавах кой къде си оставя телефона и щом човекът влезеше във водата, се пресягах към кърпата му. Взимах апаратчето, връщах се на моя шезлонг и започвах да разцъквам телефона, все едно си е мой. Задължителното Мама при номерата в указателя, куп картинки за екрана, мелодията на най-пресния хит и така нататък, но преди всичко – получените и изпратените съобщения, на които можех с часове да се наслаждавам. Нямах толкова време обаче – връщах телефона след четири-пет минути, лягах по корем и се правех, че се пека. (Бая изгорях онова лято, в интерес на истината.)
Както и да е, септември дойде, басейните затвориха и трябваше да измисля нещо друго. Сетих се, че като ходят по заведения, не знам защо, но хората винаги си оставят телефоните по масите. Почнах да обикалям дискотеките. Изчаквах да стане един-два, когато изобилието на нощните дарове е най-голямо, примъквах се до бара или до някоя маса около дансинга и винаги намирах по някой безпризорен телефон. Затварях се в тоалетната и преглеждах каквото имаше за преглеждане. В крайна сметка не издържах и реших, че и на мене ми се полага да напиша някое и друго съобщение. Разбира се, винаги беше нещо безобидно от рода на „Как си?“ или пък „Спиш ли?“(2). Веднъж дори върнах телефона на масата, но след час отново го взех, за да видя дали сa ми отговорили. Грешите обаче, ако си мислите, че ми се размина. Дори не мога да кажа точно колко души ме погнаха оная вечер.
Когато ми махнаха конците и гипса, реших, че трябва да се върна към компютрите. Започнах да поддържам вътрешната мрежа в една голяма компания. Ай Ти, не знам дали така се пише на български. Всъщност с това се занимавам и до днес. На едно фирмено парти наскоро малко се понапих и един от шефчетата супермного ме издразни. Приближих се, отпих една голяма глътка от уискито си и му казах, че знам всичко за него, ей така ми дойде – от раз си му го казах, направо… Не мисля, че ме разбра. Не мисля даже, че знаеше кой съм. Но ще научи, убеден съм, че ще научи. Особено покрай Вашето ново предаване.
Идеята да показвате ежедневието на обикновените хора е просто страхотна, веднага се заинтригувах, щом разбрах, че ще правите риалити! Смятам, че моят богат опит в сферата на наблюдаването би ми помогнал да върша точно това, което зрителите ще искат да видят в първото такова шоу в България. Имено поради тази причина искрено се надявам, че ще разгледате моята апли- кация за кандидатстване и че в крайна сметка ще бъда избран за участник във Вашето безкрайно вълнуващо (тоест напълно безинтересно според старите стандарти) предаване. С нетърпение ще чакам отговора Ви!
С уважение, три имена, подпис:)
Писмото бе адресирано до продуцентите на „Биг Брадър“ – България, но те бяха страшно заети с подготовката за дебюта на шоуто и така и не стиганаха до него. Асистентката им все пак го беше препратила до отговорниците за кастинга, единият го прегледа по диагонал, но не намери нищо интересно и се прехвърли на следващите кандидати3. Другият даже не го и отвори. Сериозна грешка, както впоследствие се разбра. Впрочем, ако не беше последвалият скандал, надали бихте си спомнили за кое предаване става дума.
Едва ли също си спомняте, че на 18 октомври 2004 година първият ефир бе ударил всички върхове в рейтингите. Предаване без аналог в телевизионерската история, както бумтеше навсякъде. Славата изветрява, разбира се, но не може да не се сещате за гигантския скандал седмица по-късно. Такива неща се помнят и още тегнат над имиджа на телевизията. Стотици страници кореспонденция бе изтекла към конкуренцията, която – не без задоволство – публично разкри предварителните снимки на предаването и целия му сценарий. От игла до конец. Пробивът дошъл от айтито в телевизията, говореше се, че не бил издържал, като гледал какви глупости се сипят в ефира. Както и да е, с такива скандали човек няма как да е сигурен. Едно е безспорно – изплашени от гигантския провал на шоу формата, продуцентите свалиха завинаги предаването от ефир въпреки големите инвестиции, вложени в него… Думата риалити пък завинаги остана чужда на българския език, защото – поне доколкото на мене ми е известно – никоя телевизия никога повече не се престраши да прави подобно предаване.
От 2004 година, че и до днес.
––––-
(1) Сигурно и вие сте влизали навремето. Доколкото самият аз помня, най-популярна беше страницата с критическите анализи – любимата на учениците. Друг раздел беше за споделяне на поезия, третият, особено посещаван – за обсъждане на литературни награди и други междуличностни отношения. За сборници с разкази впрочем – нито дума.
(2) Възможно най-безсмисленият въпрос впрочем. Няма как да кажеш „Да“. Друг такъв е „Къде го изгуби?“. Ако знаеш къде е, значи, веднага можеш да го намериш, нали така?
(3) Фалшификатор на скречкарти, който иска да отвори нова страница в живота си след самоубийството на любимия му лабрадор; транссексуални близнаци, наскоро оженили се един за друг в Холандия; бивш крадец на москвичи и насто- ящ художник концептуалист, готов да си изяде кутретата в ефир.
Прочетете още интервюто с Александър Шпатов, което взехме мината година, както и трите ревюта на сборника #НаЖивоОтСофия от Алекс, Мила и Павлина.
