Tокарчук, Олга. ТОКАРЧУК. Отне ми известно време, за да не сблъсквам езика и паметта си в това трудно име, звучащо първоначално като руско/украинско, а се оказа полско. Името на една от най-известните полски авторки днес.
„Срещата” ми с представителка на новото поколение полски писатели се случи нейде през 2009 година с налагащо се прочитане на романа „Последни истории”. В последствие запазих за себе си в ъгъла на един шкаф и името, и романа. Запазих и атмосферата на трите женски истории на майка, дъщеря и баба, които завършваха като в онзи филм „Зоната на здрача”. Стилът на Токарчук (още се оглеждам дали правилно пиша името) изряза крива линия в сетивата ми и реших негласно, че ще чакам следващата среща с нея. Без да я търся.
Не търсих, защото автентичните автори сами те настигат, когато имаш нужда от тях или когато трябва да купиш подарък. „Правек и други времена” (изд. „Алтера“). Правек – мислите си, че е име на човек?
Правек е място, което се намира в средата на Вселената”
Токарчук предвижда читателското очакване и на всяка следваща крачка, опс, страница, дава знак за продължаващо задъхващо четене. Вграждането във всяко следващо време е до финала. Преживяваш, идентифицираш се, дистанцираш се: „Времето на Правек”, „Времето на енорийския свещеник”, „Времето на Ели”, но и „Времето на мицела”, „Времето на четворните времена” и т.н. Композиционно романът се гради от тези 84 фрагмента, означени като „Времето на….”. Времена на лични имена, на вещи, на индивидуални, всекидневни животи, натрупвани и колективно преживяващи през мястото, селището-метафора Правек, преминаващите събития на историята. Целият 20. век е тук, без героите да са се преместили. 20. век с войните и насилието, с борбата за права и срещу предразсъдъци; със строителството и смяната на политически режими, с отваряне на локалното към процесите на глобалното при порастването на внучетата.
Времената на имената се повтарят. „Всяко повторение е изменение”, твъди Жак Дерида. Токарчук прилага тази формула на ниво сюжет. Всяко следващо време на име е развитие на живота му. Времето, което „тече” в романа, фрагментаризирано на части-времена, е чрез (не)обичайни човешки отношения и семейства. Семейството е основна единица, без да е акцентирано на това. Съдбите на героите са преплетени, но всичко започва от Геновева и Михал и завършва с тяхната внучка. Начало и край. Без кулминации. Живот, чакане, раждане, смърт, еротика, болка, лудост – класически и екзестенциални мотиви, които Токарчук разказва без оценяване, без критика. Излагане по начин, сравним с познатия ни Маркес. Магично, но естествено, реално, но без съпротива на жителите на Правек. Всеки от тях е отделен свят, самостоятелно време. Клоска например, започва живота си в Правек като босо момиче, разгорещено и изкушаващо за мъжете в кръчмата.
– Защо трябва да лежа под теб? Аз съм ти равна”.
Прокудена от съпругите, заживява в гората. Нейната дъщеря Рута се сприятелява с Изидор, син на Геновева и Михал, тя е от първите, които напускат селището и заминава за Бразилия. Събитията са важни, доколкото влияят на съдбите. Настаняването на руснаците, бягството на всички жители в гората, убийствата. Покрай сякаш разпръснатите животи тече библейски мотив: „Времето на Играта”, „Времето на Бога”; мотивът за подреждане наново на човешкия свят, за познанието, до което се достига самостоятелно, с проектирания в ума ни социален свят. Достижението е фасцинираща игра – homo ludens, умело видян в образа на чифликчията Попелски. Друг интересен мотив, чужд на консуматорското живеене, е мотивът за живота на вещите и тяхната символика. Романът завършва с една мелничка.
„Правек и други времена” се смята за най-амбициозната творба на Олга Токарчук, спечелила множество награди още от момента на излизането си: на Фондация „Кошчелски”, на читателите за наградата НИКЕ, Паспорт на сп. „Политика”. Книга, която провокира, без натрапчивост, към интуитивен размисъл за времето, за вечността, за любовта, за лекотата на бита и битието, за недраматизма на смъртта, за естествеността и реда на нещата. Книга, която инспирира творене. За мечтите няма да ви спомена.
Струва си да се прочете. По всяко време. Не на един дъх. На няколко вдишвания и издишвания. Последното дихание на затваряне на страницата те връща в общото ни, споделено настояще, в което връзките с миналото са живи, но сякаш нещо сме изгубили.
1 Коментар