Филипа Грегъри е известна най-вече с историческите си романи за велики жени от английската история. За съжаление нямам впечатления от тази част от творчеството й, но пък „Синът на феите” ме привлече с идеята за средновековен роман за тийнейджъри. Имайки предвид масата юношеска литература, която излиза напоследък и се съсредоточва прекомерно върху плоските любовни сюжети, интересно ми беше да прочета нещо неангажиращо и в същото време информативно за една доста противоречива епоха.
Историята си има четирима доста характерни главни герои, представители на различни прослойки на италианското средновековно общество. Лука е интелигентен младеж, вербуван от тайна организация към всемогъщата Църква – Орденът на мрака, чиято мисия е да прочисти християнския свят от зловредните влияния на тъмните сили и чуждите религии. Негов приятел и помощник е Фриз, чудак с пленително чувство за хумор.
Първата им задача е да открият причината за редица странни и зловещи явления в женски манастир, възникнали след назначаването на нова игуменка. Седемнадесетгодишната Изолда е заточена в светата обител против волята си, след като баща й умира и оставя брат й да се разпорежда с живота и положението й. Единствената й другарка е Ишрак – най-интересният образ в романа, чужденка от Средния Изток, обучена в бойните изкуства и медицината, чийто независим дух често влиза в остър разрез със строгите и безкомпромисни порядки на Средновековието.
Противно на очакванията ми, „Синът на феите” се оказа в по-голяма степен криминален роман с леко предвидими загадки, отколкото свръхестествен трилър с феи, вещици и върколаци. Книгата е доста реалистична, а героите й – симпатични. Интересно е и да се проследи как Филипа Грегъри развива чрез Изолда и Ишрак идеята за позицията на жената в средновековното общество, твърде безкомпромисно и задушаващо към всяка проява на силна воля и самостоятелност от страна на нежния пол.
Единственото нещо, което ме подразни, беше пряката реч. Разбира се, Филипа Грегъри знае неимоверно повече от мен за начина, по който са говорели хората в Средновековието, но през моята призма диалозите бяха доста дървени и на места изпълнени с постоянни досадни повторения, които лесно биха могли да бъдат избегнати.
В крайна сметка „Синът на феите” е роман за юноши и не бих го препоръчала на почитателите на по-зрялата проза на Филипа Грегъри. По-младите читатели обаче биха му се насладили, разнообразявайки захаросаните истории с малко историческа действителност от една много интересна епоха, за която се надявам авторката да ни разкрие още повече любопитни факти в следващите книги от поредицата „Орденът на мрака“.
