„Разходката” – метафора на живота или всекидневна ситуация?

Всяка разходка е пълна със значими явления, които си струва да се видят и почувстват. Дори една малка разходка е просто гъмжило от образи и живи поеми, от вълшебства и природни красоти

Роберт Валзер, Разходката

Какво може да се разказва в книга с име „Разходката” (ИК „Критика и хуманизъм”)? С непознат за мен автор? Стилната корица и най-вече послеслова от Джорджо Агамбен ме провокира да се захвана с четенето. Не се подадох на изкушението първо да прелистя преводаческите коментари на Мария Добревска. Оставих ги за финален послевкус. Преди да съм размислила достатъчно, с бързи „крачки” – изречения, редове, листове, си спретнах разходка.

Книга, в която няма да откриете сюжет, характери на герои и въобще познатите елементи на романа. Описва се разходка – без цел, чисто движение. Действие по изминаване на път през „всекидневни забележителности и улични събития”. Ходене. През човешкото съществуване. Героят на Роберт Валзер (1878-1956) – швейцарски писател, определян като учител на Кафка и Херман Хесе, се разхожда в един ден, от сутринта до вечерта. В мен, като запален читател, остана усещането, че би могла да бъде всеки ден. Експериментална проза от първата половина на 20 век и съвсем конкретно – по изданието от 1917 г. Матрица от живи гледки, асоциативни вериги, кратки размисли и езиково изредени емоции. Нещата са там, едно до друго, без предпочитание и йерархия – книжарница, банково учреждение, магазин за шапки, поща, данъчна институция, гора, езеро, къщи, актриса, певица. Читателят върви редом с разказвача и се води от погледа му. Отвътре на едно съзнание. В едно изречение се излива всичко, което минава през ума на героя в конкретната ситуация в първо лице. Възможни чувства, мислене в едновременни роли. В книжарницата например – клиент, купувач, познавач, колекционер. Без сам стоп. Поток на мисълта, контекстуално оправдан. Асоциирането ми е с кадър от филма „Невероятната съдба на Амели Пулен”: сляп човек се опитва да пресече улицата. Амели го хваща под ръка, превежда го през платното и тръгва с него по тротоара, разказвайки му кого срещат, какво прави, какво се продава.

Начинът, по който се обясняват с данъчния инспектор (който иска да му увеличи данъците) например, е знаменателен и показателен за стила на Валзер:

Господин началникът, или инспекторът, каза:
„ Но все Ви виждат да се разхождате!”

– Нужно ми е да се разхождам – отговорих аз, – за да се въодушевявам и да запазя връзката си с живия свят, защото без да го чувствам, не бих написал и половин дума, както не бих съчинил и най-слабото стихотворение или проза. Без да се разхождам, бих бил мъртъв (…). Един толкова умен и буден човек като Вас начаса ще разбере това

И следват 3 листа аргументи защо се разхожда героя и това да не заблуждава, че е богат и че трябва да се увеличи данъка му.

Чиновникът каза „Добре!” и допълни: „Молбата Ви относно одобряването на изчисляването по възможно най-ниската тарифа на дължимия от Вас данък ще бъде проучена и скоро ще бъдете надлежно уведомен, като Ви бъде даден съответно отрицателен или положителен отговор. За така любезно направената декларация и усърдно предадените честни показания Ви се благодари. Така че засега можете да се оттеглите и да продължите разходката си.”

През цялата разпусната система на натрупване на прилагателни, на хрумналите на героя роли, сравнения, метафори, книгата ме връщаше към себе си, докато не я завърших. Обичайното съществуване на хора, вещи, бит, светове е наситено с блаженство, миризми и цветове, които докосваш. Езиково изобилие, което тече като пълноводна река след дъжд. След толкова много думи за едно нещо, да речем г-жа Аби, стоиш като пречистен на брега. Пластиката на думите ме подтикваше да продължа разходката.  До следващия микрокосмос, който идва от феноменологичния поглед на героя, отличаващ се с динамични асоциации. Ще го нарека холизъм – свързаност на всичко с всичко. Убеждение, което споделям.

Забравих собствените си неудовлетворения и се оставих на езика да ме разкисва. След средата се оказа, че съм забравила какво се е случило в началото. Валзер владее езика, властва над него и постоянно поддържа читателя в момента, в детайла, в частта от разходката, до която се озовава героя, представя ги с микроскопична изчерпателност. Препрочитам цели абзаци, за да се наслаждавам на изобретателността му. Озовавам се в ролята на активна пасивност – физическо преживяване за движение, а всъщност седя и чета.

Ще се върна на топлотата на описанията и разточителството от думи. Не веднъж се чудех дали да ги приема на доверие. Дали няма ирония? Заподозрях героят без име, без акроним, без буква или означение, че ме подвежда.

„Разходката” може да се чете като метафора на самия живот – от изгрева до залеза. Живот, в който трупаме впечатления и опит и в центъра винаги сме самите ние. В началото по -ярки, с набъбващи впечатления, после преминаваме през средата по-бързо, по-стреснато, отбелязваме, набелязваме, маркираме и едва в края на деня/смъртта/ рефлектираме върху преживяното. Дали? Или „минало, настояще и бъдеще бяха безлюдна пустиня, а животът твърде нищожен, твърде малък, твърде тесен”.

Видът проза ще допадне на читатели, претенциозни към формите, на любопитните и търсещите стилово разнообразие. „Разходката” на Роберт Валзер е за комбинативни умове и саркастични настройки. Правена е в тайнство. Разходете се до нея, по нея. Сами. Да разберете още какво и защо.