Случвало ли ви се е, когато четете някоя книга, тя не просто да оживее в съзнанието ви като цветни картини, а да ангажира всяко ваше сетиво? Да бъде изцяло осезаема и докато я четете, да усещате вкус, мирис или дори допир?
Прочитайки сборника с избрани разкази на Катрин Мансфийлд (издателство „Ентусиаст”), си представях борова гора. Усещах как стъпвам, а под краката ми плаче шумата от покафенели иглички, шепнейки тайните на смъртта. Усещах аромата на величествените борове, изправени гордо пред ежедневните удари на живота, аромата на сълзите от смолата на самотните плачещи дървета. Дори остротата на игличките в ръката ми. Усещането от бодежите им. Онова особено чувство на границата между болка и гъдел.
Разказите на Катрин Мансфийлд са остри като борови иглички с аромат на тъга, кратки и прецизно насочени, така че да не оставят читателя безучастен. Напротив, убождайки го деликатно по най-интимните места, те го зареждат емоционално и го правят чувствен съучастник в на пръв поглед ежедневната история на разказа. Помагат му да погледне на живота от различни ъгли, за да е способен сам да изгради преценка. Чрез сурово и реалистично измерване на фактите съпоставят различни светове – този на бедния и богатия, на младия и стария, на живота и смъртта. Задават въпроси, търсят отговори, но не манипулират избора на читателя, не го натоварват с изводи – вместо това му дават поглед върху историята, от който той сам да направи своите заключения.
Известната новозеландска писателка Катрин Мансфийлд е значима и вдъхновяваща фигура в развитието на британския модернизъм. Нейният стил на писане на къс разказ е нетрадиционен, а първата й творба е публикувана, когато е била едва на 9 години. В историите й често не се открива разгърнат сюжет на действие, те са по-скоро кратка всекидневна проза, която е разнищена из основи и често звучи „страшно като самата истина”. Името на Мансфийлд се нарежда до тези на Хемингуей, Карвър, О’Хенри, Кортасар и Чехов, от които тя черпи вдъхновение.
В разказите на Мансфийлд се открива богата палитра от проникновения. Главните герои често са деликатни създания с индивидуален поглед върху света, в който са попаднали. Те оживяват, задавайки въпросите на младостта:
„О колко бързо се променя всичко? Защо не трае щастието вечно? Вечно- това съвсем не е толкова дълго!“
…въпросите на старостта:
„Защо човек има тяло, ако трябва да го държи затворено в кутия като някаква рядка, скъпа цигулка?”
Както и много други.
Всеки разказ е нова борова игличка, разказваща историята на страха от самотата, старостта, преходността на живота, ревността в сърцето на човека, егоизма, суетата, разкриваща голяма част от психиката на женската същност, както и ежедневното изплъзване от всекидневието, с цел да се преживее тъгата на битието. Мансфийлд деликатно акцентира върху това, че животът на човек е единственият, който той притежава, и по този начин кара читателя да се замисли дали ежедневните му избори и постъпки, дори в обикновени ситуации, са най-добрия възможен начин той да изживее оставащото му време и да вкуси от предизвикателствата на живота.
