Четейки книги за по-млади читатели, осъзнавам как съм станала толкова критична към литературата, че вече не мога да се порадвам на най-невинните произведения. Винаги търся нещо по-зряло в историите, предназначени за публика на 10 – 14 години, искам малко повече мрак, мистерия, чийто край не мога лесно да разгадая…
И се случи Серафина. Започнах романа с много предразсъдъци, не бях сигурна дали ще ми хареса и за първи път от доста време се колебаех дали усетът ми за привличащи окото корици не ми е изменил (досега не се е случвало). Като се замисля, май подхождам внимателно към почти всяка книга, която подхвана, но този път съмнението беше истинско и трябва да призная, че леко отлагах прочита й.
И, съответно, определено сбърках. Не знам какво ме караше да се бавя, но „Серафина и черният плащ“ (изд. „Софтпрес“) е една прекрасна, многопластова история, която е перфектна за всички възрасти.
Серафина е на дванайсет години и живее с баща си в мазето на имението „Билтмор“. Впрочем, самото имение наистина съществува и е доста красиво. Баща й е човекът, който поправя всичко в сградата и е отговорен за електричеството – лукс, който във времевата линия на действието си е голяма работа. Серафина не обича каша, яде само пилето, спи през деня и е активна през нощта, а най-голямото удоволствие за нея е да ловува плъхове, когато всички обитатели на имението са по леглата.
Като цяло не звучи по-различно от другите тайнствени момиченца из книгите, но! Очите на Серафина са жълти, липсват й някои кости, като например ключицата, и има само по четири пръста на краката. Поглеждайки котката си, ми става ясно що за създание е главната героиня. И на нея рано или късно ще й стане ясно.
Една нощ Серафина става свидетел на ужасно деяние из тъмните коридори под имението. Впоследствие котешкото й любопитство я поставя в невероятни опасности, но пък я сближава с един млад джентълмен и й помага да разбере какво е тя и защо е толкова различна от другите жители на „Билтмор“.
Имението „Билтмор“ (снимка: Romantic Ashville)
Книгата е малко мрачна, доста зловеща на места, но в никакъв случай не е плашеща в смисъла на психотрилърите. Стилът на Робърт Бийти е доста описателен, като авторът си играе с усещането за цветове на читателя. Наистина прави впечатление, защото освен да обрисува обстановката и заобикалящата среда, той говори в слънчеви лъчи, багри, нюанси на зеленото и лъскаво черното, което спомага въображението ни да се развихри на по-високо ниво.
Другата причина да заобичам Серафина толкова много е самата тя. От малка обичам да чета художествена литература за разни митични създания – вампири, минотаври, кентаври, фавни… Всеки от нас се е сблъсквал с такива. Винаги обаче съм искала в главния герой да има нещо котешко. За съжаление, все съм оставала недоволна. Серафина ми помогна да си припомня детско-юношеските ми желания и се оказа образът, който съм търсила из книгите толкова дълго време.
Освен това Бийти вмъква разни социални теми, които много биха помогнали на един читател на 12 – 13 години. Усещането да си различен, чувството за принадлежност към дадена общност, въпроса за връзката между родител и дете, нейното естество, начинът, по който младите виждат и възприемат света около себе си, проблемът с дистанцията в общуването и намирането на приятели, способността за настройване на моралния компас…. Реално, все терзания, които измъчват по един или друг начин младите хора, но поради естеството си не могат да получат отговор просто така, наготово.
В крайна сметка, от роман, който ме мързеше да подхвана и стоеше върху купа с книги в кухнята, „Серафина и черният плащ“ се превърна в приключение, което няма да спра да препоръчвам на близките си. Нямам търпение да разбера какво ще се случи със Серафина в следващите две книги, с които очакваме издателство „Софтпрес“ да ни зарадва – „Серафина и магическият жезъл“ и „Серафина и изгубеното сърце“.
Прегледайте и книжния трейлър на „Серафина и черният плащ“, а друго мнение за книгата може да прочетете от Боряна Стоянова, редактор на българското издание.
