Харуки Мураками отговори на въпроси на свои почитатели за писането, героите, мечтите, маниите си и как животът вдъхновява романите му, съобщава Guardian. Японският писател беше гост на Guardian Book Club, част от Международния фестивал на книгата в Единбург. Център на дискусията, организирана от критика Джон Мълан, беше романът “Хроника на птицата с пружина”.
1. В първо лице:
Първият си роман написах през 1979 г. Оттогава всяка моя книга е разказана от първо лице. Направих няколко опита да пиша в трето лице (отне ми 20 години: първият беше “Кафка на плажа”), но всеки път се чувствах неудобно, сякаш гледам от високо. Исках да съм на същото ниво като моите герои. Така е демократично.
2. За тихия герой:
Тору Окада (главният герой на “Хроника на птицата с пружина” – бел. ред.) е моят герой. Когато бях по-млад, исках да бъда като него. Аз просто исках да бъда тих/скромен човек и да живея спокоен живот.
Вече няма спокойствие. Животът е непредсказуем.
3. За множеството сюжетни линии:
Пиша един роман за година или две. Ден след ден. Уморявам се! Имам нужда да отворя прозореца и да подишам чист въздух. Създавам нова сюжетна линия за развлечение. Надявам се читателите да се забавляват като мен. Също така, аз пиша в първо лице и се нуждая от нещо друго – писма или истории на други хора, за да развивам действието и персонажите.
4. За страха и насилието:
Бях уплашен, когато ги създавах (няколко ужасяващи момента от “Хроника на птицата с пружина” – бел. ред.). Всички преводачи се оплакват, че било страшно. Да го напишеш е много по-страшно. Трябваше да го направя. Насилието и сексуалното малтретиране са двигател на действието. Не обичам да пиша за тях, но го правя заради историята.
5. За мечтите:
Мечтата ми – да седя на дъното на кладенец, се сбъдна. Мислех си, че е забавно да напишеш роман, в който можеш да бъдеш всичко. Сетих се, че мога да седя на дъното на кладенец, изолиран…Страхотно!
6. За преводите на негови книги:
Мога да чета преводите на английски. Не на френски, руски, немски и т.н. Когато английският превод е готов, аз получавам ръкопис. Вярвам, че ако се забавлявам, докато го чета, преводът е добър. Понякога откривам грешки и се обаждам на преводача. Но това се случва рядко. Така че, спокойно.
7. За процеса на писане:
Когато започна да пиша, нямам идея какво ще се получи. За “Хроника на птицата с пружина” първото нещо, което имах, беше крясъкът на птица, който дочух. За пръв и единствен път чувах такъв звук. Почувствах го като предзнаменование и поисках да пиша за него. Второто нещо беше готвенето на спагети. Това се случи с мен. Имах две неща за начало – зов на птица и готвене. Писах две години.
Забавно е! Не знам какво ще се случи по-нататък. Ставам, отивам до бюрото, включвам компютъра и си казвам: “И така, какво ще се случи днес?” Забавно е!
8. За въображението и маниите:
Моето въображение е вид животно. Всичко, което правя, е да го държа живо.
Обсебен съм от кладенеца, слона, хладилника, котката и гладенето. Не мога да го обясня.
9. За съвпаденията:
Книгите на Дикенс и Реймънд Чандлър са пълни със съвпадения. Филип Марлоу открива множество мъртви тела в Града на ангелите. Нереалистично е, дори и за Лос Анджелис, но никой не възразява, защото съвпаденията мотивират развитието на историята. Така смятам.
Във възлови моменти от моя живот се случват много странни съвпадения.
10. За музиката:
Случва се по естествен начин. Имам нужда от музика, когато пиша. Песните идват сами при мен. Научавам много неща от музиката – хармония, ритъм, импровизация. Ритъмът е важен. Той движи писането и печели читатели.
Обикновено слушам музика, когато пиша. Това е пътят, по който песните се появяват в книгите ми.