fb
10, които...Специални

10 живописни цитата от „Приказка за Долната земя“ на Ирена Първанова

4 мин.

С дебютната си книга, “Приказка за Долната земя” (изд. „Сиела“), Ирена Първанова ни отвежда във Вратня – село, познато със своята чудатост. Там не работят нито телефони, нито конзоли за видео игри. Няма интернет или телевизия. Улиците сякаш нарочно не те допускат до центъра на града. Издигната една величествена часовникова кула без стрелки, които да посочват времето. Вратня е странно, необяснимо, но и вълшебно място. В селото се крие древна магия, потопена в български фолклор и славянски легенди.

Но това не е единствената магия, която ще намерим между страниците. В “Приказка за Долната земя” се крие и друга, също толкова специална магия – мелодичният език, който авторката умело вплита в описанията си. Като в една истински чудна приказка, пейзажите на Вратня оживяват извън пределите на страниците. Ето и 10 цитата, с които и вие да усетите магията, скрита в покрайнините на Пеещите лесове:

Момчето разсеяно се загледа навън. Отвъд прозореца му се гонеха слънчогледови полета и полегати хълмове. Зад тях, някъде в далечината, оплетени в облаци върхове извиваха гърбове към небето като огромни сънени котки. Слънцето се бе изкачило високо и под ярките му лъчи всичко изглеждаше странно и далечно като картинка, изрязана от гланцирано блокче.


Пред очите на момчето се разкри приказна картина. Сенките на гората се бяха разпръснали и на тяхно място се бе появила мъничка долина, обагрена в златисто от късното слънце. Пътят вече не беше черен и напукан, а бял, насипан с милиони, милиарди блещукащи бледи камъчета, виещ се като змийче в малката долина. В далечината мъгливосин връх мързеливо протягаше пръсти към облаците и туко ги докосваше с грациозните си вековни ръце. През него препускаше сребриста река и мълчаливо се диплеше в кръгло като месечина езеро, във води така лазурни, че Алекс би се заклел, че е пълно не с вода, а с небе.

Лазурното небе се разминаваше в златисти облаци. Зелени поляни преливаха като разлети водни боички във виолетови люляци. В тънките клонки на дърветата шепнеше нежен вятър и на Александър му се прииска да е там, навън, а не вътре, неудобно наместен върху горещата седалка, която безмилостно лепнеше за гърба му.


Без много увещания и тримата се запътиха към близката липа с одобрително мърморене. Тревата беше мека като пухкав килим и ухаеше на свежест и лято. Алекс внимателно извади видеоиграта от задния си джоб и тупна на земята. Момичетата последваха примера му. Между клоните на дървото се промъкваха слънчеви петънца, които затанцуваха по дрехите им.


Беше малко след полунощ, луната бе голяма и бледа, и безмълвна. Земята още беше мокра, покрита с галактики от дъждовни капчици, вятърът ухаеше на бури и на прецъфтяла липа.


Ранното утро носеше свежа планинска прохлада. Далечните върхове се топяха в синьо, слети в едно с небесния лазур. Лесовете около Вратня бях безмълвни, стаили в древните си прегръдки безброй тайни. Уханието на вечнозелени ели трептеше и гъделичкаше, понесло в себе си обещания за сенчеста прохлада.


Пеещите лесове бяха смълчани. Зелен покров бе застлал дърветата, кадифен и тежък като въздишка. Късният следобед се прокрадваше между листенцата на пръсти. Между древните ели пълзяха сенки, безмълвни паяци с крачета като черни карфици. От време на време дънерите простенваха самотно, но тъмните им сенчести мрежи улавяха всеки звук, оплитаха го и го задушаваха в копринените си нишки.


Лятото, осъзна той, отиваше към своя край. Още някоя седмица и дърветата щяха да събличат своите премени и да сменят зелените си корони с модерни алени и златни краски. Дните щяха да се скъсят, а нощите да се изтегнат, дълги като пепелянки и изпълнени с чудеса и опасности.


Около Александър се разкри чудна картина. Над него като аметист проблясваше виолетово небе. Безкрайни оголени поля, високи сребърни хълмове се губеха някъде в далечината. Около тях се пъплеха памукови облаци. Въздухът ухаеше чисто, като на роса.


Момчето вдигна крака на съседната седалка и се загледа в далечината. Покрай него профучаваха дълбоки гори, където самодиви извиваха дивите си хора̀, а в дълбоките потоци сплитаха косите си бледи русалки. Върховете на горите бяха изпъстрени в златно, докоснати от първите милувки на есента. Слънцето смутено се подаваше между смрачените облаци, несигурно дали ще се покаже днес.

Прочетете ревюто на Преслава за книгата тук.

Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta21q3 при завършване на поръчката си.

[ + ]