Преди да започна ревюто, трябва да отбележа, че не знаех кои са Калоян Димитров-BallaN и Иван Сапунджиев. Дори и сега единствената ми информация за тях идва от едно изречение на някаква набързо прочетена анотация, което по-скоро събуди съмненията на литературната снобка в мен. В последно време тя доста често се обажда, но аз напук избирам да чета различни жанрове, млади, непознати автори или провокативни заглавия.
Мотивите ми да се спра на „Докога ще чакаме бащите“ (изд. „Софтпрес“) бяха два – фактът, че книгата разказва за детството на село и че главният герой трябва да се научи да се справя сам, като отрано поеме отговорност за живота и решенията си. И двете теми са ми близки и ми беше много любопитно да видя как точно са развити в романа.
Още след първите страници изказът на разказвача ми направи впечатление и ми отне малко време да свикна с него. В един момент обаче историята ме грабна и даже ми стана приятно да чета изреченията, написани по този начин. В края на романа намерих своето обяснение, като разбрах кой всъщност разказва за премеждията на Митка, неговото семейство, най-добрия му приятел Макс и останалите жители на село Крушница.
Четях „Докога ще чакаме бащите“ едновременно като дете и като възрастен. По същия начин и главният герой Митка гледа на живота. Той е момче на прага на съзряването, принудено от обстоятелствата да порасне бързо и да поеме отговорностите на мъжа в семейството, след като майка му умира, баща му отива да работи в чужбина, а дядо му постепенно губи сили, повален от старостта.
В училище нещата за Митка и Макс също не са розови. Момчетата се сблъскват с побойници и тормоз от страна на по-големите. В същото време се появяват и първите любовни трепети, които носят със себе си моменти на неудобство, непохватност, малко разочарование и много непознати емоции.
В книгата се редуват тъжни и забавни моменти, хорска злоба и неочаквани прояви на състрадание. Виждаме и детството преди технологиите да го завладеят – с игри навън, войни със снежни топки, разходки по планини и поляни, без телефони и компютри и с истински приятелства. Всички тези моменти неизбежно събуждат носталгия към отминалото време.
„Докога ще чакаме бащите“ е и завръщане към природата, към българското село и простичкия начин на живот. Да израснеш на място, където всеки те познава, си има и своите недостатъци, например неспирните клюки и одумване, но има и някакъв чар в това да поздравяваш всеки на улицата, да използваш каруца за „случаен превоз“ към съседното село, да дишаш чистия въздух на планината „за закуска“.
Аз също имах щастието на израсна на село и вярвам, че там децата имат много по-голяма свобода. Освен любопитството на околните обаче, в моето село съществуваше и чувство за общност. В труден момент винаги се намираше някой да ти помогне. Разбира се, за това спомага и фактът, че половината село са ти роднини, заради начина на живот в миналото. С годините хората все повече се затвориха и отчуждиха, но все пак си мисля, че ако Митка растеше в моето село, нямаше да понесе всички тези несгоди сам.
За щастие, той има своя приятел Макс и вярното си куче Дунди. Последният е образ, който заслужава собствена книга, и авторите му дават поле за изява в няколко глави, като описват забавните му опити да защитава дома, да ободри стопанина си и да се пребори за по-голяма порция, когато дойде време за хапване.
Макс, от своя страна, има собствено мнение за всичко, като истински рицар помага на приятелите си в нужда и се бори срещу несправедливостта, най-често в лицето на строгите учители. Всяко негово изречение е достойно за цитат. Отношенията между Макс и Митка искрено ме забавляваха и ако двамата съществуваха наистина, много бих искала да ги познавам.
Разговорите им също са интересни и пълни с бисери, макар че повечето от тях са сякаш без цел – просто кратки паузи за смях и разведряване на обстановката, преди да се върнем към действието. Към края този подход започна да ми омръзва, но пък винаги се намираше някоя смешка, която да спаси положението.
В романа авторите често говорят и за измамените надеждите, за постоянното очакване някой, например бащата, да дойде и да реши всички проблеми. В един момент децата фантазират за несметни богатства, рицарски подвизи и самолети, в следващия реалността показва грозното си лице. Въпреки всичко Митка отказва да се предаде и стоически поема отговорността, с която обстоятелствата са го нагърбили, а изборът му може да бъде чудесен пример за много хора.
Още една сериозна тема, които авторите са включили, е как поведението на родителите влияе на децата. И тук не става въпрос само за възпитание, за това, което казваш и изискваш от децата, но и за твоите собствени – съзнателни или не – действия и думи. Те трайно се отпечатват в съзнанието им и определят отношенията им с останалите и гледната им точка за света.
Основното послание, разбира се, остава да спрем да „чакаме бащите“ и да поемем контрол върху живота си – колкото и да е трудно, колкото и да ни се иска да избягаме. Няма как да не се присъединя към този призив, но ще добавя и едно напомняне – не сме сами и макар че не е задължително да чакаме някой спасител, винаги може да разчитаме на поне един верен спътник.
На 20 май от 16:30 ч. в STARBUCKS в Sofia Ring Mall ще се състои премиерата на романа, организирана съвместно с „Аз чета“. Повече за събитието можете да научите тук.
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!