Йосип Новакович е писател с балканска душа и глобален поглед. С вкус за абсурда и мрачния хумор, но и с много любов към човека той изследва пределите на човешката душа. Заравя се в тъмните гънки на миналото в търсене на обяснение за днешната несигурност. Много от разказите му се развиват на фона на войната в Югославия, която той преживява дълбоко, макар и косвено.
Роден през 1956 г. в Дарувар, днешна Хърватия, Новакович заминава за Съединените щати на 20-годишна възраст. Занимава се с психология и теология, а по-късно и с творческо писане. От 2009 г. живее в Монреал, Канада.
Автор е на романа „Денят на лъжците” (2004 г.), както и на няколко сборника с разкази, от които на български език са преведени „Жълтък” (изд. „Сиела”, 2012 г.) и „Предателства” (изд. ICU, 2016 г.) През 2017 г. Новакович посети България в рамките на творческа резиденция на фондация „Следваща страница” в Къщата за литература и превод в София.
Дойдохте в София на писателска резиденция в Къщата за литература и превод. Какво Ви доведе в България?
Тук е много спокойно. Имам няколко приятели, но не твърде много, така че социалният ми живот не е много динамичен и ми остава достатъчно време да чета и да пиша. Разхождам се много из града и го намирам за много интересен, но трябва да призная, че се налага да гледам повече надолу в тротоара, отколкото напред, заради плочките.
Тук ги наричаме плюещи плочки. За какви идеи и сюжети ще се оглеждате тук?
Например, футбола. Написал съм няколко разказа за футболни хулигани. Една история се развива в Холандия, друга е от Загреб, Хърватия. Може би ще напиша и история от София. Гледах мача между Левски и ЦСКА и написах едно есе за него. Това обаче не беше достатъчно стихийно дерби, поне за моята проза. Шегувам се (смее се). Хвърляха бомби, палиха факли и димки и ги мятаха по терена. Ако това беше международен мач, например между Холандия и Хърватия, щеше да бъде прекратен.
Друга моя тема са мигрантите от всякакъв вид. Ще се разходя из пазарите и кварталите да видя как живеят бежанците и ще поговоря с някои от тях.
Интересувам се от всякакви скитници по принцип. Последната ми книга с разкази, която тъкмо излезе в Канада, се казва „Тъмбълуийд“. В нея разказвам най-вече за бохеми, които скитат из Северна Америка, пътуват на стоп или живеят в пустошта без ток и в компанията на животни – алтернативни типажи, новите хипари.
Описват Ви като канадско-американско-хърватски автор. Това описание обобщава ли какъв сте?
Пагубно е писателите да бъдат вкарвани в национални рамки. Както казва Ницше за германските философи – германският народ няма право да се гордее с тях, защото някои философи са станали това, което са, не заради Германия, а въпреки Германия. За мен в това има много смисъл.
В много случаи писателите протестират – те виждат какво не е наред в страната им, критикуват я, често я напускат, за да погледнат от друга гледна точка не само на родината си, но и на историите, които разказват, на живота, който живеят.
Всъщност не харесвам идеята да бъда определен като национален писател по никакъв начин. Когато съм в Хърватия, се чувствам повече като американски писател, а когато съм в Щатите, се чувствам по-скоро като хърватски писател. Живея в Канада от седем години, така че тя още не се е сляла с писателската ми идентичност. Ако ме попитате къде живея, ще отговоря Канада. Ако това ме прави канадски писател, добре. Нямам нищо против, особено сега при Тръмп не е толкова лошо.
В Щатите винаги говоря много критично за американската политика. Преди години, когато пътувах из Германия или Швейцария, когато хората нападаха Съединените щати по всякакви причини, винаги подчертавах, че Щатите са направили и добри неща. Кой знае как щеше да завърши Втората световна война без тяхната намеса. Бихте ли искали да живеете в нацистка Германия? Така говорех обаче само в чужбина, с критиците на САЩ. Сега нищо не е прекалено критично за американската политика. Всичко, което се случва там сега, е ужасно.
И към родната си Хърватия ли сте толкова критичен?
В Източна Европа нямахме никаква представа как трябва да изглежда едно добро правителство. Имахме само лоши. Когато пристигнах в Съединените щати и чух мотото, че всяко правителство е формирано ОТ народа и ЗА народа, си помислих, че нещо не е наред с тези хора. Как може едно правителство да е формирано от народа и да работи за народа, когато моят опит показва, че всяко правителство просто експлоатира народа и е против него, като работи в полза на шепа олигарси. Отне ми известно време да свикна с идеята, че има и правителства, които работят за хората, провеждайки силни социални политики – като кабинетите „Картър”, „Клинтън” и „Обама”. Не крия симпатиите си към Демократическата партия.
В този смисъл, когато войната в Югославия приключи, хората се надяваха на добро управление и известно време перспективите бяха добри. Сега обаче, за голямо съжаление, правителството залита към крайното дясно. Също както в Полша, католическата църква има доминираща роля. Има много проблеми в сегашното управление на Хърватия, както и на Сърбия. Знам, че и при вас проблемите са много, така че ви желая успех!
Като споменахте войната в бивша Югославия, разбрахте ли какво точно се случи на Балканите?
Грубите очертания са относително лесни за разбиране, но смятам, че най-голяма вина има икономическия колапс. Преходът от европоцентрична към глобална икономика доведе държави като Гърция и Португалия до ръба на катастрофа. В Гърция и Португалия обаче нямат комунизъм или някоя друга държава, върху които да хвърлят вината, докато в Югославия можеше да се каже, че икономическите проблеми са заради войната, заради етническите противоречия. Смятам обаче, че става дума за много по-мащабни глобални процеси на загуба на индустриална сила.
Икономическият колапс се усещаше още след смъртта на Тито – хората губеха работата си, не знаеха върху кого да хвърлят вината, а най-лесното беше хърватите да обвинят сърбите, сърбите да обвинят хърватите, бошняците да обвинят сърбите и хърватите. Така започна една игра на обвинения, а междувременно журналистите подглаждаха огъня с истории за зверства от Втората световна война.
Хората бяха манипулирани от лидерите – Милошевич, който между другото беше банкер, и Туджман – най-младият генерал в югославската армия. Тези хора, освен че манипулираха масите с националистическата си реторика, ставаха все по-богати. Те бяха истински военни спекуланти. Войната за тях беше едно финансово начинание. Сега хората осъзнават това, но във войната се преплитат много елементи – слаба икономика, хегемония на Белград с армията и полицейските сили, концентрирани в Сърбия, както и религиозният аспект, който имаше второстепенно значение, но стана много популярна интерпретация в чужбина – че войната е на католици срещу православни, на християни срещу мюсюлмани. Омразата започна да действа като ензим, който провокира мобилизацията на военните сили и убийствата.
Какви уроци можем да научим от историята на Балканите и как можем да приложим наученото към днешните кризи?
Според мен ксенофобията и параноята, на която са подложени много хора в Хърватия, а може би и тук, в България, е съвсем неоправдана. Освен това, ако се тревожим за качеството на футбола, раждаемостта в Хърватия, както и тук, е много ниска, така че откъде ще дойдат бъдещите футболисти? Би било много хубаво да посрещнем някой малък Зидан – той би могъл да внесе доста свежа сила в Динамо (Загреб) или някой друг хърватски отбор. Шегувам се, разбира се, но определено смятам, че бежанците, ако останат, ще донесат свежа енергия по тези места.
Изобщо, хората, които напускат и търсят нова среда за живот, са по-енергични от тези, които стоят на едно място. Затова Америка е толкова успешна – заради цялата тази енергия на хората, които са търсили нещо ново. От самото начало хората не са заминавали за Америка, за да стоят там със скръстени ръце. Заминавали са, за да си направят ферма, за да намерят работа, за да създадат нещо. Този енергиен импулс е бил много полезен за Съединените щати и Канада.
И хърватската, и сръбската история започват с миграцията на славяните от земите отвъд Карпатите на юг до Балканите. С това започва историята тук, не ни интересува какво е имало по тези земи преди това – историята започва, когато пристигат славяните. Е, споменаваме и Римската империя, но определено се интересуваме най-вече от себе си и как ние сме дошли тук от някъде другаде.
На Балканите повечето сме имигранти – може би от преди 10-15 века, но освен албанците – илирите, и някои гърци, останалите балкански народи са на практика имигрантски. Звучи далечно, но това е част от нашата същност, от нашата история, а и от нашата психология. Защо тогава смятаме, че тези исторически процеси са приключили и миграцията е спряла – след като ние сме дошли, край, оставаме. Проблемът е, че вече дори не оставаме, защото ние също си тръгваме – към Германия, към Канада и така нататък.
Познавам някои хървати, заминали за Америка, които очакват да бъдат посрещнати топло – като добри работници, като имигранти, които заслужават любов, а не дискриминация. Веднъж установили се в Америка обаче, те са ужасени, че идват мюсюлманите и не искат да ги пускат.
Каква е Вашата идея за дом, за място, на което принадлежите?
Сложно е, защото се местя прекалено често. Забелязвам обаче, че когато се върна в родното си място – едно много малко градче на име Дарувар край Загреб и близо до границата с Унгария, обстановката изглежда малко различно. Хората, които никога не са напускали града, по някакъв начин изглеждат изоставени, градът ги е напуснал.
Домът е понятие по-скоро за време, отколкото за пространство. Когато си мисля за дома, си се представям 12-годишен в родния ми град. В моята глава там е моят дом. Вече обаче не мога да възкреся този спомен, защото родителите ми са мъртви, улиците са различни, етническият облик на града е различен, политиката е различна.
Чух следния анекдот от един стар човек – той никога не бил напускал родния си дом, но живял в осем различни държави – заради политиката, нашествията, смяната на режимите и така нататък.
Независимо дали се местим, или не, ние пътуваме. Независимо дали сме се вкопчили в собствените си стени, или не, губим домовете си. Затова смятам, че в крайна сметка всички сме изгнаници. В същото време бихме могли да изградим дома си на друго място, да устроим семейство, да намерим приятели. Домът обаче е много динамично понятие, не е просто купчина тухли.
Вашият хърватски и изобщо балкански произход помага ли Ви да разбирате света по-добре?
Произходът ми дава тази стерео визия за света – живял съм толкова дълго в Съединените щати и вече познавам американската гледна точка, но мога да погледна и през хърватската гледна точка. Определено смятам, че да притежаваш две различни чувствителности помага за това да видиш една и съща ситуация от два различни ъгъла, в две различни светлини.
Пишете на английски, който наричате език-мащеха. Кога един писател започва да пише на чужд език?
Аз живях в този език известно време, преди да започна да пиша на него. Моето мото гласи: Езикът, на който пиша, е езикът, на който живея. Първите си разкази написах на хърватски, но когато ги изпратих на едно списание, редакторите ги отхвърлиха, защото хърватският ми бил странен – малко остарял и с прекалено много сръбски думи. Бях живял една година в Белград като студент по медицина и това само беше усложнило нещата. Това беше по времето на така нареченото „етническо прочистване” на езика, с което не бях особено в крак, защото живеех в чужбина.
Освен това съм възпитан да вярвам, че национализмът е зло – това беше една от доктрините на Тито, която още е загнездена в мен. Затова изобщо не одобрявам националистическия импулс. Ако някой ми каже да прочистя езика си от етнически различните думи в него и да стана истински националист, това няма как да стане.
Стори ми се много по-лесно да пиша на английски, защото не се сблъсквах с подобни проблеми, но не знаех, че ще се изправя пред други – с британските изрази в американския английски, както и британския правопис, с който бях свикнал от училище. Исторически погледнато, този езиков проблем има същите корени като предходния – Щатите трябвало да се освободят от властта на своя колонизатор Англия, затова и до днес американците държат на своя начин на писане, изразяване и произношение.
Последната Ви книга, преведена на български език, е сборникът „Предателства”, издаден от ICU през 2016 г. Защо избрахте това заглавие?
Исках да го нарека по друг начин. Българската корица остана вярна на първоначалната ми идея. Ребрата, сърцето, черния дроб – сборникът трябваше да се нарича „Частите на тялото на Югославия“. Има разказ за крак – един мъж стъпва върху мина и е на път да изгуби крака си. Друг е за трансплантация на сърце, трети е за далак, разкъсан от прободна рана. Написал съм и разказ за очи, за един офтамолог, който обаче не влезе в този сборник. Писал съм за почти всяка част на човешкото тяло – те са мотивът, около който изграждам историите си.
Когато се намираш в много сложна ситуация, в която изпитваш дълг към много страни, си просто обречен да пренебрегнеш една в полза на друга. Може би това е предателство, а може би не е, но как преценяваш това? Освен това понякога, за да оцелееш, може да се наложи да изоставиш другите.
Има една такава шега – когато се натъкнеш на мечка гризли в гората, не е толкова важно да бягаш по-бързо от мечката, но е важно да бягаш по-бързо от приятеля си (смее се).
Освен романи и сборници с разкази, сте написал и наръчници по творческо писане. Преподавате тази дисциплина в университети. Какви съвети давате на студентите си?
Давам им всякакви съвети. Един от тях е да си представят, че са художници с думи. Отидете някъде и дори да ви изглежда скучно, опишете простичко всичко, което виждате, преживейте го. Водете си такива дневници и вижте какво ще стане. Оказва се невъзможно човек да опише точно каквото вижда. С почти същия проблем човек се сблъсква и когато рисува, но е по-сериозен при думите, защото когато превеждаш образи в думи, вече използваш друг език.
Това е едното правило. Другото е да слушат. Просто чуйте както казват хората и си представете останалото. Хората могат да ви подарят истории с недовършените си разговори. Казват ви нещо, но какво правите с него? Един мой приятел прилага следната техника – чете новините, намира нещо интересно и веднага спира да чете. След това сам си доизмисля историята. Казва, че ако прочете всичко, само ще се опитва да вързстанови по памет прочетеното, а иначе му се налага да го измисли.
Какво вдъхновение може да бъде войната?
Когато войната в Югославия започна, трябваше някак да я разбера. Първоначално пишех есета, но те не бяха съвсем задоволителни за осмислянето на случващото се. За да напишеш разказ, обикновено имаш нужда от някаква линия на напрежение. Трябват ти протагонист и антагонист, както и някаква заплаха, опасност. Ако не е опасно, не е интересно. Така че войната незабавно осигурява всички тези елементи – опасност, врагове. Трябва да си изключително опитен разказвач, за да напишеш разказ за приятелството, но ако пишеш за приятелство по време на война, което прехвърля етническите граници, веднага напипваш напрежението, заплахата, големите въпроси: на кого сме предани – на приятелите или на народа си? Какво е предателството? Понякога си обречен да извършиш измяна – например ако приятелят ти е от другата страна на вражеската линия, а ти му помагаш, предавайки отряда си. Нещата стават сложни, опасни.
По-лесно е да напишеш разказ, чието действие се развива във война, отколкото в мир. Същото е и с любовните истории. Трябва да имаш страхотен поетичен език, за да напишеш интересна любовна история. Ако обаче има и война, отново е много по-лесно, защото съществуват всякакви потенциални заплахи и евентуални катастрофи. На български не казвате така, но на хърватски вдигаме наздравица с „Да живеем! Може и да греша, но имам теория откъде идва това. Разбира се, казваме и наздраве – тост за здраве, но е истински лукс да се надяваш на крепко здраве. Затова нека бъдем по-скромни – нека просто да останем живи. Да живеем! Да се радваме, че сме живи! Такива нюанси имат своето обяснение в историята на нашия народ. Има моменти, когато самото оцеляване е успех. Така че разказ за войната, в който някой оцелява, без значение дали е в много добро здраве, а просто е оцелял, вече е изненада. Само по себе си това си е щастлив край.
Видео интервюто на Десислава Микова с Йосип Новакович вижте на сайта на Би Ай Телевизия. Миниинтервюто с писателя от рубриката ни „Как четеш“ можете да прочетете тук.
