Катерина Хапсали е български журналист. Завършва икономика и испански език в САЩ. Има докторантура по философия. Част от медийните проекти, в които е участвала, са предаването „Говори с нея” по Дарик радио, както и рубриките „Детектор на лъжата” и „Жени с история” в сп. ТЕМА. Тя е и първият главен редактор на сп. „Harper’s BAZAAR“ у нас.
Отскоро на пазара е нейният дебютен роман „Гръцко кафе“, който бързо стана популярен и харесван. Именно този роман стана повод да поканим Катерина на интервю при нас и сърдечно й благодарим за откровеността, с която отговори на нашите въпроси.
В основата на Вашия роман “Гръцко кафе” са вградени отношенията между хората и по-специално отношенията между българи и гърци. Коя е невидимата нишка, която вечно ще свързва тези два народа според Вас?
Често уж невидимите връзки са най-здрави. Не ги забелязваме на пръв поглед, понякога се вторачваме да ги видим, а те се оказват по-силни от дебело въже… В случая с българите и гърците това въже е изплетено от историята, подсилено е от трогателните сходства в манталитета, преплетени в него са безброй лични съдби. И любов има в тази яка плетка, и огромни подозрения, и омраза, и онова типично балканско желание да превъзхождаш съседа, без значение на каква цена. Трогателно е колко упорито понякога бягаме едни от други, само за да попаднем отново в капана на неминуемата ни свързаност.
“Гръцко кафе” е своеобразно дърво на живота и засяга множество връзки на родовата история, които Вие умело разплитате, а любовта е верният Ви спътник в разказването на всички тези семейни истории. Вярвате ли, че любовта е карма?
Не обичам думата карма, заради оттенъка на обреченост в нея. А любовта е смисълът на живота, в нея има свобода, не прокоба. Всички сме свободни да обичаме, но дали напълно разбираме това? Един изключителен урок по любов дава в книгата Катерина, жената на комитата Запрян, която отхвърля всякакви морални, че и религиозни съображения, и взема тази луда глава за съпруг минути след като са я венчали за друг… Ето това е свободният избор, това е смелостта да обичаш! Всеки може да се влюби, но не всеки може да стигне докрай в любовта.
В „Гръцко кафе“ има много любов – истинска и често изстрадана. Любов, за която понякога героите си плащат цената… Но има ли нещо друго, за което така да си струва да се бориш със зъби и нокти?! И тук не говоря само за любовта между мъжа и жената. Защото най-безусловната и изпълваща обич е към децата, тя движи колелото на историята. Тя е любовта на обновлението и надеждата за по-добро бъдеще, нашият шанс да избягаме от лошата карма.
Какви са тайните съставки в кафето на живота, за да бъде то “глико”, т.е. сладко?
Най-великата тайна се състои в умението ни да разпознаем вкуса му! Да различаваме кога сме щастливи. Защото често сърбаме това „кафе на живота“ без да си даваме сметка какъв късмет всъщност имаме. И като че ли сами предизвикваме Съдбата да дойде горчилката… Българите имаме талант да се вайкаме! Както и да намираме кусури. А нещата може да бъдат много по-светли и прости, стига човек да махне черногледите очила. Да си каже: ето, и днес се събудих, дишам, близките ми и те са добре; имам покрив над главата си, имам планове, имам надежди… Защото в крайна сметка всичко е въпрос на гледна точка! Много обичам да цитирам една мисъл на Ницше: че няма факти, има само интерпретации. Понякога и в най-горчивото кафе може да откриеш сладост. 
Самоопределяте се като “човек на думите”. Ако трябва да вложите всичкия смисъл на света само в една дума, коя би била тя?
Дете! Ако ми позволите две думи: моето дете. Ахилеас. Моята любов, моят смисъл. Понякога се чудя какво изобщо съм правила на тази земя, преди този очарователен източник на хаос да нахлуе в живота ми.
Смятате ли, че човек може да се научи на “трептение”*, т.е. търпение?
Предполагам. Или поне може да продължи да опитва. Специално аз не съм от най-търпеливите… На моменти подпалвам ужасно, май в кръвта ми има доста барут. Но се старая да работя над себе си, с променлив успех.
Разбрахме от едно Ваше интервю по БНТ, че Вашият любим писател е Никос Казандзакис. Защо точно той е изградил вечен мост до сърцето Ви?
Казандзакис беше любов от пръв поглед. Една фуния, която ме погълна и завъртя. И никога, ама никога не ме пусна… Но ако трябва да рационализирам преклонението ми пред този несравним автор, може би разковничето е в начина, по който Той превръща литературата във философия, в неуморно търсене на Големите Отговори, скрити зад привидно малки истории. Само Казандзакис може да ти опише уж едно просто маслиново дръвче, а в думите му да усетиш ритъма на Вселената.
В книгата героинята споменава Елиф Шафак, която пише “толкова безсрамно добре”? Писателката Катерина също ли я харесва?
Разбира се. Много трудно е да не харесваш Елиф Шафак защото тя е перфектният разказвач и добър пример за професионален писател. Хваща те за ръка и те повежда на пътешествие, има нещо приятелско, дори интимно в начина, по който поднася историите си. А това е неустоимо в нашия все по-дистанциран и студен постмодерен свят.
В романа четем, че “рядко се сещаме да забършем с ръка огледалото за обратно виждане на живота ни”. Какво виждате във Вашето такова огледало?
От всичко по много. Приятелства, предателства, радост, болка, страх, смелост, отчаяние, опиянение… Краткотрайни триумфи и мъчителни пропадания. И силата да си поизтупаш колената и да се изправиш пак… Понякога имам чувството, че съм живяла няколко живота едновременно. Не съжалявам.
Книгата е написана като “съкровена изповед на Майката пред Сина”. В какво се крие за Вас магията на майчинството?
В нейната безусловност и мощ. Защото майката не търси причини да обича. Фактът, че е майка, вече е символ на най-безкористната любов.
Ако “щастието не е въпрос на място, а на движение”, накъде пътува в момента Вашето щастие?
Към моя втори роман. Не защото трябва, а защото искам да го напиша. Защото в главата ми се въртят едни човешки истории, които не ми дават мира. Вече познавам това чувство. И единственият начин, по който мога да накарам тези герои малко да поутихнат, да ме оставят да спя, е да ги заселя на белия лист… Но няма да бързам. Харесва ми ритуалността в писането. Никога не бих могла да творя на конвейер.
*В романа съпругът на главната героиня е грък, който вместо “търпение” казвал “трептение” на разваления си български език.
