Не съм от най-ревностните почитатели на фантастиката, нито на постапокалиптичните романи – страстта ми не е и в тийн фикшъна. Може би именно заради това съм изумена от приятните усещания, които дебютният роман на финландската писателка Еми Итеранта остави в мен. „Книга на чаения майстор“ (изд. „Персей“) спада към трите гореизброени категории и вероятно ще ме накара да преосмисля литературните си предпочитания.
Действието се развива във въображаемата територия Нов Цян, през неназована година, но със сигурност в едно възможно за планетата ни бъдеще (ако продължаваме да се отнасяме безотговорно към нея). Нефтът е изразходван в глобален мащаб, световният океан е повишил нивото си, залети са огромни земни територии, а световните войни са преобразили човечеството. Питейната вода е намаляла дотолкова, че се налагат месечни квоти. На власт е диктаторски режим, който управлява безмилостно и алчно. Температурата се е повишила трайно и всички хора носят качулки против насекоми, които предпазват лицата им.
Описанието на тази потресаваща действителност е толкова въздействащо, че мислено отправях хиляди благодарности за есенния килим и приятния ноемврийски хлад, които все още ме придружаваха навън, докато четях романа.
Това беше разказ за разруха и руини, за океани, които се протягали към вътрешността на континентите и поглъщали земята и сладката вода. За милиони хора, бягащи от домовете си, за войни, които се водили заради ресурсите от горива, разкрити изпод топящите се ледове, докато земните вени не пресъхнали. За хората, които нанасяли рани по тоя свят, докато не го изгубили.
Фонът на историята на Итеранта ме смая с широкия си размах, но самият сюжет е не по-малко завладяващ. Нория е дъщеря на майстор на чаени церемонии, който я обучава в традициите на изкуство, преживяло екологичните и човешки катастрофи от миналото. Още в началото става ясно, че Нория е сирак и й се налага да се справя сама с провеждането на чаени церемонии. Това обаче не е най-тежката отговорност, по стечения на обстоятелствата паднала на крехките й плещи.
Английското издание на романа
Момичето трябва да опази тайната, в която я е посветил баща й, майстор Кайтио. Семейството им знае за съществуването на неокупиран от диктаторската власт извор, който им осигурява живот с по-малко лишения, но обременен от моралната дилема дали да пазят съкровището за себе си, или да го споделят с бедстващите си съселяни.
Тайните ни дълбаят така, както водата дълбае камъка.
Интересен е източният привкус на романа, съчетан с хладната скандинавска премереност в описанието на вътрешния свят на героите. Чудесният превод на Росица Цветанова допринася за лекотата, с която успях да се пренеса и дори да повярвам в кошмарния Нов Цян. Позитивно се отнасям и към корицата, дело на Стефан Тотев. Сигурна съм, че ако книгата ми беше попаднала в някое от чуждите си издания, нямаше да й се доверя. Разбира се, оценката е субективна, но е факт, че понякога се оказва определяща за решението ни дали да посегнем към някое четиво.
Макар „Книга на чаения майстор“ да ме изненада изключително приятно още с първите страници, не мога да не спомена известното разочарование от множеството сюжетни линии с недоразвит потенциал, както и прекалената инертност на финала. Може би очакванията ми вече се бяха повишили твърде много и оттам добих желание краят на книгата също да ме зашемети. Силният финал отсъства – на негово място авторката е оставила една куха празнина, която позволява на читателя да осмисли всички важни теми, засегнати в романа. Те все още отекват в мен. Така, както капка вода може да звучи оглушително в тихия мрак на една пещера…
Ревю за книгата е писал и Христо Блажев, ще го намерите тук.
