Годината е 1969-а, а мястото Калифорния. Родителите на четиринайсетгодишната Иви току-що са се развели, баща й не живее при тях, а майка й вечно е заета с нещо друго – търсенето на нов съпруг или вманиачаването по някоя от поредните източни философии. Образът на майката показва наследствената нужда от любов и внимание, която откриваме и у Иви. След като не успява да получи обич от семейството си, тя е принудена да я потърси някъде другаде.
Точно в този момент Иви вижда „момичетата“. Те са всичко, което тя не е, и именно това я привлича. Разкрепостеността и непокорството, което излъчват, я изкушават, а Сюзън – най-красивата от тях, я интригува. Първата им среща скоро е последвана от още няколко, като Иви е все по-привлечена от начина им на живот. Денят на слънцестоенето е повратният момент, след който няма връщане назад.
Ранчото е мястото, където Иви намира своето спасение, вниманието и любовта, за които копнее толкова силно. Ръсел е изградил собствен свят, в който единственото, което има значение, е взаимната обич, а материалното се отрича. Свободолюбието му запленява момичетата, смачкани от живота и очакванията на околните, търсещи своето място в света и копнеещи за приключения.
Въпреки авторовото пояснение в началото на „Момичетата“ (изд. „Хермес“), което гласи, че всяка прилика с действителни лица и събития е случайна, е ясно, че прототипът на Ръсел е Чарлз Менсън. Той основава хипи комуна през 60-те години на миналия век и заедно със „Семейство Менсън“ извършва един от най-кървавите убийства на епохата. Различното, което Ема Клайн ни показва, е как едно поначало невинно момиче се оплита в мрежите на този свят.
В романа, разделен на три части, вървят едновременно две сюжетни линии. Отначало се натъкваме на вече възрастната Иви, която само си спомня за „онези времена“. Какво е станало тогава и как се е случило обаче все още не знаем, а и не разбираме напълно до последния момент, когато завесата се вдига пред очите ни. Историята за четиринайсетгодишната героиня научаваме от самата нея, дълго след като всичко е приключило. Макар да гледа на нещата по различен начин и да е леко засрамена от постъпката си като тинейджърката, тя сякаш не съжалява, че го е направила.
Четох книгата дълго време, даже твърде дълго. Тръгна ми много мъчно и продължи така почти до самия край. Въпреки положителните отзиви, които ме заливаха отвсякъде, не останах чак толкова очарована от стила на авторката. Романът е написан твърде описателно и разтеглено за моя вкус и това донякъде ми попречи да го прочета за времето, за което съм свикнала. Този факт допринесе за по-скоро негативното ми крайно впечатление. Колкото и да харесвам градирането на напрежението, което съсредоточването върху детайлите изгражда, тук то ми дойде в повече и често ме караше да затварям книгата.
Макар „Момичетата“ да не ме очарова така, както очаквах, все пак се радвам, че я прочетох. Ема Клайн прави опит за психологически анализ на хората, способни да убият по изумително кървав и брутален начин, и истината е, че донякъде й се получава. Историята на Иви и останалите героини е колкото тъжна, толкова и впечатляваща, но изисква да се потопиш в нея бавно и постепенно, без да бързаш да стигнеш до финала, така че не бих я препоръчала на по-нетърпеливите читатели.
