През 1989 година в Русия една малка и тъмна зала затваря вратите си пред лицата на няколкостотин души, които са дошли след полунощ, за да гледат филм. Няколко десетки други чуват затварянето на същата тази врата зад гърба си и след това ще разкажат на останалите какво са видели в малките часове на нощта. Нито един от зрителите не забелязва лошото качество на лентата, защото тя показва за пръв път документални кадри на съветската инвазия в Прага. Без изрязани моменти. Без чехите да бъдат представяни като необуздани бунтовници, а руснаците като техни спасители.
Въпреки че филмът е художествено произведение, документалистиката присъства във всяко негово вдишване. Защото „Непосилната лекота на битието“ (независимо дали говорим за филма, или за романа) е хроника на извънбитийното, извъндушевното.
Полезно е да уточня още в началото, че настоящият текст не е сравнителен анализ между произведения, дело на две различни изкуства и които в същото време използват обща фабула и заглавие. Романът на Милан Кундера (издаден за пръв път през 1984 година) е независима литературна творба, а едноименният филм на Филип Кауфман (заснет през 1988 година) – независим от нея филм. Самият писател не иска да има нищо общо със сцерания и със създаването на кинолентата. След като я вижда на голям екран, дори забранява бъдещи екранизации на романите си. Единственото от филма, което одобрява, е първоначалния сценарий на Жан-Клод Кариер, който пък е бил отхвърлен заради „високопарността си“.
Романът на Кундера не е филмът на Кауфман.
Тумаш, Тереза и Сабина от страниците на романа не са онези трима души, които ще видите на екрана. Във филма няма да чуете и дума за Ницше, в книгата няма да видите страстта между героите и няма да я усетите с неудобството на прикритата възбуда. И на двете места ще срещнете две жени, един мъж и едно куче, които се обичат, разделят, любят, плачат и се страхуват по времето на Пражката пролет. Но нали уж човек не можел да влезе два пъти в една и съща река… Така и те няма как да изживеят животите си по един и същи начин и ще се родят и умрат два пъти – веднъж на хартия и веднъж на кинолента.
Романът на Кундера не подлежи на буквално филмиране, тъй като голяма част от него са философски разсъждения за смисъла на живота, завръщането, любовта, верността, политиката и социалното устройство. Слава Богу, Кауфман не решава да използва глас зад кадър, който да рецитира цитати от романа. Вместо това тотално се отказва от тази му част и опитва да я представи през действията на персонажите си. Не сменя и гледните им точки – няма герой-разказвач, през чиито очи зрителят на наблюдава събитията. Но има баланс между персонажите – всеки един от тях е пълноценна страна от равностранния триъгълник, чийто център е Битието.
А за някои то е непосилно леко, докато за други – непосилно тежко.
(Докато пиша ревюто, си говоря с близък приятел. Той определя лекотата на битието като цинизъм. Аз се съгласявам и продължавам да пиша, докато си мисля, че желая да усещам лекотата на битието и съответно – да бъда циник)
Колкото до „Непосилната лекота на битието“ като филмово произведение…
Актьорският състав е подбран с много стил. В ролята на Тумаш е младият Даниъл Дей Луис, който прилича на лукава и скептична черна котка (облечена винаги в черни дрехи), която обича да ирае на любов с всяко красиво тяло. Невинната и чиста Тереза е изиграна от Жулиет Бинош, която придава на героинята плаха женственост и финес, а като Сабина ще видите шведската акриса Лена Улин. И тримата преплитат красивите си голи тела в непосилно за душата удоволствие. Такова, което ще ги тласка рязко един към друг, а след това яростно ще ги разделя. Защото наистина се случва единствено онова, което се повтаря.
Еротиката във филма се противопоставя на войнствеността на окупационните сцени. В същото време обаче всички те разголват персонажите и вътрешно, и външно.
Einmal ist keinmal.
Чехия през кино-окото на Кауфман е разкъсвана от насилие, предателство, шпионство и мизерия. Кадрите на съветските нашественици са действителни в по-голямата си част, а останалите сцени на сблъсъци са черно-бели, за да изглеждат по-автентични. Рязката промяна от любовната сюжетна линия към политическо-социалната е изразена дори и в цветовете и смяната на интериор с екстериор. Любовта между Тереза и Тумаш е основно представена в затворени пространства. Връзката на Тумаш и Сабина – също. За пръв път ги виждаме на улицата по време на размириците.
В този момент персонажите са изведени от зоната си на комфорт и са поставени директно в нов дискурс, който ще изостри най-ярките черти на характера им. Тереза осъзнава, че призванието й е документалната фотография, а Сабина преоткрива любовта си към бягството. От този момент нататък акцентът се прехвърля върху съществуването по време на война и страх. Въпреки първоначалните желания да не напускат Швейцария, докато Чехия не се успокои, поривът към завръщането надделява.
Щастието е химера, която може да бъде постигната краткотрайно. Единственият начин за вечното му съществуване е битието да свърши преди самото щастие да е.
Кауфман избира точно този финал на филма си и поставя страшния въпрос за цената на лекотата и безценността (понякога безценицата) на битието.
Скептицизмът надделява над надеждата, цинизмът над лековерието.
И това е в реда на нещата.