В седмицата, посветена на българската литература, екипът на „Аз чета“ се стреми да ви запознае с любопитни мнения и гледни точки, понякога споделени от самите автори. Решихме да се обърнем към един млад, но вече обичан от мнозина писател – Николай Терзийски, за да разберем повече за пътя на дебютния му роман „Отлъчване“, какво го е мотивирало да го напише и дали вече подготвя изненада за своите читатели. Очаква ви едно откровено и интересно интервю, което разкрива част от вътрешния свят на талантлив млад творец, от когото очакваме много в бъдеще!
Би ли ми разказал за пътя, който „Отлъчване“ измина – от идеята, написването, до завършването на ръкописа и търсенето на издател?
Създаването на една книга е пътуване, което обаче не се случва по предначертан маршрут. „Отлъчване“ се появи без предварително оразмеряване, засипване с пясък или чакъл, полагане на асфалт… Затова бих сравнил пътя, който аз и тази книга изминахме от първоначалната идея до готовия ръкопис, с пътя на една река. Идеята е изворът, който бликва от някое непристъпно кътче на планината, потича като малко и неуверено поточе, но когато си проправи път и започне да събира други потоци, още идеи, може да се превърне в бурна и пълноводна река. Точно така постъпих аз с идеята за романа „Отлъчване“ – пуснах я да се излее. Без да й противостоя. С увереността, че реките могат да отместват дори планини от пътя си. Бях влюбен в тази идея и писането на книгата за мен беше като романтична история между мен и думите.
Така, след няколко бурни месеца, аз вече имах готовия ръкопис. И точно в този момент осъзнах, че съм се държал точно като влюбен тийнейджър – нито за момент не съм помислил за това, че на света съществуват и други хора… Хора освен мен и обекта на тази любов. Нито за момент не бях обмислял какво ще правя, когато съм готов с книгата.
Първоначално започнах да търся инернет адресите на някои от издателствата, които залагат на българска литература. Но не ми се искаше просто да разпратя ръкописа си на всички поред… Насочен бях към издателство „Жанет 45“ от един човек, който се занимава с книгоиздаване. Той прочете части от книгата и кратко резюме, след което ме посъветва да изпратя ръкописа на това издателство. Аз му се доверих и след около два месеца получих отговор лично от Божана Апостолова: „Николай, ръкописът ти е много хубав, ще го издадем“.
Какво се случи след това с ръкописа на „Отлъчване“ – претърпя ли редакции и колко време по-късно книгата стигна до ръцете на читателите?
Всъщност „Отлъчване“ излезе седем месеца по-късно. През това време работих с двама много ерудирани редактори. Първо Миглена Николчина ми даде много ценни съвети и препоръки, след това със Здравко Дечев буквално прочетохме книгата по телефона и обсъждахме пасажи, изречения, думи, запетайки дори… Получих важна рецензия и от Борис Минков – вслушах се в много от съветите, които той ми даде. И смятам, че първоначалният текст много спечели от тази допълнителна работа и усилията, които положихме. Но не бива да забравяме прекрасната работа на художника Димитър Келбечев. Той създаде корица, която по магичен начин пресъздава духа и енергията на „Отлъчване“. Заслугата за всичко това е на издателството и съм благодарен, че те повярваха толкова силно в мен и в тази книга. Сега се оказва, че доверието им е оправдано, защото първият тираж беше разпродаден половин година по-късно.
Темата за принадлежността към нещо голямо и цяло е основна в „Отлъчване“. Ти си млад човек, кога този въпрос започна да те вълнува? Нещо конкретно ли отключи интереса ти да го изследваш?
Николай Терзийски на представяне във Варна
Аз съм човек, който обича да си задава въпроси. Работата ми от 15 години е да пиша въпроси за други хора. През това време осъзнах, че най-трудните за отговор, но и най-важните са тези, които сами задаваме на себе си. Идеята на „Отлъчване“ се роди от въпросите: „Кой съм аз?“ и „Защо съм тук?“. Зададох си ги в една вечер, докато детето ми си играеше край мен, а аз седях на компютъра. Точно в тази вечер аз започнах да пиша „Отлъчване“ – нямах представа докъде ще ме отведе отговорът на тези въпроси, но точно търсенето на този отговор написа книгата. Девет месеца по-късно имах роман от 500 страници. Нямаше как да е по-кратък, защото осъзнах, че не всичко започва и свършва с мен. Че във всеки един от нас живеят хора и съдби, които отдавна са си отишли – предците ни, както и хора и съдби, които ще дойдат след нас, децата ни.
Част от романа ти е написан на дупнишки диалект, присъстват и някои родопски думи. Част от мисията на книгата ли е да запази тези езикови форми?
Мисията на литературата не е само в това да разказва истории и да споделя идеи. Тя е и в това да пази и да обогатява езика. В „Отлъчване“ всяка от осемте големи части е разказана от героите. И затова всяка част е различна – в една има съвременни думи и жаргон, в друга – остарели и почти забравени думи. Например частта, в която дядо Янкул разказва за живота си на своя пораснал внук, докато двамата пият шише ракия, нямаше как да звучи автентично, ако не е на диалект. А дупнишкият диалект, на който говорят и моите дядо и баба, събира в себе си изключително колоритни думи и изрази – шопски, македонски. Освен това е що-годе разбираем, ако бях написал част от книгата на диалекта на прабаба ми от Банско, вероятно щеше да е необходим допълнителен преводач… Моето желание беше историите да звучат по автентичен начин и едновременно с това да се усети красотата на някои думи, които миришат на истинския живот.
От дистанцията на времето намираш ли нещо, което би променил в текста?
Тук е моментът да споделя, че не съм чел „Отлъчване“. Откакто книгата бе отпечатана, аз я оставих. Не смятам за необходимо сам да си чета книгата. Тя вече принадлежи на читателите, а не на мен. За първи път го усетих в мига, когато Божана Апостолова ми даде първата отпечатана бройка. И аз погледнах към корицата, докоснах я, а след това разтворих книгата и видях всички онези думи, които бях гледал да се появяват на екрана на компютъра ми… Те бяха моите думи, но вече не ми принадлежаха. Затова си казах, че няма да ги чета отново. Че ще ги оставя да живеят, за да мога и аз да живея отделно от тях, да търся нови идеи и да си задавам нови въпроси, да пиша нови книги. Звучи малко като любовна раздяла. И не само звучи – това си беше една раздяла, която сега искам да надживея.
Така че отговорът на въпроса е: „Не знам, не съм чел този текст след отпечатването му“.
Какво е отношението ти към съвременната българска литература на млади автори, от която в момента си част?
Имам усещането, че съвременните български автори притежават голям потенциал. Смятам, че тук се е събирала една енергия, творческа енергия, която сега се освобождава, опитва се да си проправи път. Щастлив съм, че имаме толкова разнообразни и различни като светоусещане и отношение към литературата автори. И се надявам да се създават още и още хубави книги, защото ние, българските писатели, имаме толкова много истории за разказване. Истории, които друг не може да разкаже. И освен всичко друго – разполагаме с изключително богат и красив език, едно изобилие от изразни средства, от които можем да черпим творческа енергия.
Сблъсквал ли се е с някакви предразсъдъци именно защото си млад български писател?
В Дупница има една прекрасна книжарница, казва се „Фокс Бук“. Там „Отлъчване“ е сред най-търсените заглавия. Веднъж в книжарницата влязла една жена на средна възраст и казала: „Препоръчаха ми „Отлъчване“ от Николай Терзийски, дайте да я видя тази книга!“. Взела я, поогледала предната корица, после обърнала отзад и видяла снимката ми и възкликнала: „Ама какво е това момченце? Какво толкова може да напише това младо момче?“. Все пак, след дълги колебания, си купила книгата. Седмица по-късно довела своя приятелка и й казала: „Купи си книгата на този млад писател, после ще ми благодариш“.
Вероятно това е начинът, по който всеки млад писател трябва да преодолява предразсъдъците…
От кои автори си се учил на писане? Какво четеш в момента?
Обичам да чета и вкусът ми е разнообразен. Ако започна да изреждам любимите ми автори, сигурно ще досадя на читателите ви, но искам да откроя едно име. Маркес. Всъщност две – и Мураками. Добре де, да не забравям Достоевски. Така като съм почнал, да взема да спомена и Пратчет, а? Но той ми е любим почти колкото Ремарк, Вонегът, Стефансон, Геймън, Юдженидис, Пастернак, Франзен… Спирам. Всъщност въпросът е от кого съм се учил – вероятно от всички тях и същевременно от нито един. Не мога да кажа. Научих се да пиша най-вече от писането на собствената ми книга.
А в момента чета „Творците на памет“ на Джефри Мур и „Само живот“ на Алис Мънро. На канадска литература съм – чета ги и слушам Ленард Коен. Е, от време на време прочитам и по някоя история от Скандинавската митология на Геймън, за да затвърдя усещането за студ и мраз…
С какво постижение спечели наградата за „Виртуален читател на годината“ на Столична библиотека?
Столична библиотека има чудесна онлайн платформа за запазване на книги. Когато я открих преди няколко години, започнах откровено да злоупотребявам с нея, като поръчвам по три-четири книги на седмица. После те запазват книгата, изпращат ми имейл и аз отивам да си я взема. В края на миналата година ме поканиха и ми дадоха тази награда, но подозирам, че го направиха, за да ме умилостивят. Оттогава се опитвам да ги щадя, особено сега, когато и моята книга е в техните ръце.
Какво те вълнува най-силно в момента и ще бъде ли то обект на следващата ти книга?
Вълнуват ме много разнообразни теми и въпроси, но това, което е наистина способно да ме провокира творчески, да се загнезди в съзнанието ми и да не ми дава мира, са чудесата. Чудесата, на които ставаме свидетели всеки ден. Точно тези чудеса, с които сме свикнали и сме превърнали в ежедневие, именно защото искаме да се покажем като сериозни и здравомислещи хора, сме отказали да ги наричаме чудеса.
Идеята за следващата ми книга вече е започнала да ме гложди отвътре и с нетърпение очаквам момента, в който ще я оставя да се излее в история. Или в няколко истории. Може би пак ще са няколко, сложни и оплетени истории, в които отново ще поканя читателите да се изгубят… Докато не осъзнаят, че колкото и да го наричаме сив и ежедневен, нашият свят е мястото, на което всеки ден, по стотици хиляди пъти, се случва най-голямото чудо във Вселената.
