fb
БиблиотекаНехудожествениНовини

Откъс: Раждането на миграцията, Албена Тодорова (из „Куфарът на брат ми“)

4 Mins read
Albena Todorova - Beni

Albena Todorova - BeniАлбена Тодорова е преводач от японски език, специализант в Токийския университет с профил “Модерна японска литература и сравнително литературознание”. През 2014 издава първата си стихосбирка “стихотворения” (самопубликувана). В момента живее в Германия. Някои наблюдения и снимки отиват в личния й блог bembeni.com. “Раждането на миграцията” е включен в сборника с истории за пътя “Куфарът на брат ми” (съставител Невена Дишлиева-Кръстева, издателство ICU). 

 

Раждането на миграцията

Миграцията започва с неспокойна октомврийска утрин, когато въздухът мирише предателски на кафе, цигарен дим, неизсъхнал вълнен шал и на другаде. Животът е кратък, градовете са легион. Заминаването се случва многократно, като раздяла с родител, първо на дъното на душата, после в главите, преминава в убежденията, в паспортите, на гарата, на летището, и после по малко с всяко прибиране, все по-рядко, с размиването на разликата между „връщам се“ и „прибирам се“.

В момента живея в Германия. Тук съм от почти година. Не говоря езика, не познавам културата, тук съм на чуждо място – тази държава винаги е била в периферията на картата на моя свят. Първите няколко месеца привикване, последвали първоначалната хамалогия на местенето с един куфар, бяха болезнени, като онзи експеримент от седемдесетте години на Майкъл Ланди, който унищожава всичките си вещи, близо седем хиляди предмета, включително детските снимки и паспорта (за какви неща са давали грантове едно време).

KufarutВсяко местене в чужбина по малко ни връща към копнежа на Ланди по непритежаването и по малко копае, дълбае и променя руслото на вододела между спомени и забравяне.

За пръв път ми се случва да живея в чужбина без определен краен срок. Покрай университета и предишна работа два пъти за по една година и малко имах късмета да живея в Япония. Въпреки че е на почти едно денонощие път от дома, много по-далеч от сегашния град, и въпреки че и двата пъти имаха ясна от-до рамка, там се чувствах много повече вкъщи, отколкото тук. Защото говорех езика, защото беше мой избор, защото обожавам страната толкова наивно и искрено, че дори не смея да самоиронизирам спомените си и детинските си дневници.

Сега е различно – не само заради държавата и статуса, но заради необходимостта да си повярвам, че това тук може да бъде дом, че е дом.

Всъщност е голям лукс да имаш Миграция, да можеш да я украсиш с голяма буква и да се гордееш с нея. Аз не мога. Няма как да събера всички ръбчета на опита и да ги забода по стената. Моята миграция е с малка буква и е сбор от заминавания, пристигания и раздели с множество празни вечери, усилен труд и заглушени болежки между тях.

Атанас Далчев казва, че от пътуването най-много обича пристигането. И предполага, че има хора, които предпочитат заминаването. Един от тези хора съм аз.

Страх ме е от пристигания. Нямам проблем със заминаването и с пътя, но ме е страх да пристигам. Пристигането е събрало в себе си цялата отговорност на миграцията – след като дълго сме я побутвали настрани, на перона на гарата или на лентата за багажа тя ни тиква в ръцете и своя куфар и с вдигнати рамена сяда отгоре. Страх ме е кого ще срещна, когато се прибера – та аз съм различен човек всяка сутрин, дали онези, които ме чакат, са все още мои близки, дали все още говорим на един език и делим един свят и една паница.

Не мога да нарека живота си тук „миграция“. Това би означавало да изкопирам Шон Тан и да нарека сегашния си опит и всичко, което предстои, „Пристигането“. Означава да повярвам, че принадлежа някъде, а не просто пребивавам. Но не мога, защото има врати, които не искам да зазиждам пряко сили. Врати, скрили пътища наобратно. Или просто другаде.