„– Ако човек погледне философски на нещата и вземе предвид цялата Вселена, тогава ще види, че е изключение, страхотно изключение това изобщо „Да бъдеш жив“.
Лудостта е толкова модерна напоследък. Всички се мислят за луди. Всичко искат да са луди. Лудостта вече не е обида, а комплимент – ето, вижте ме колко съм различен от средностатистическия човек, колко съм интересен и неконвенционален.
Ако лудостта в някакъв смисъл е състояние на духа, което олицетворява разкрепостеността и свободата, и това я прави привлекателна в очите ни, то психичните заболявания не са и наполовина толкова забавни. Едва ли скоро ще чуете някой да се хвали с биполярното си разстройство или пък да идеализира шизофренията, която ще го освободи от оковите на обществото и наложените от него социални роли.
Лудостта си е лудост, болестта си е болест. И въпреки че вярвам в това разграничение, седмица след като съм прочела норвежкия роман „Смахнат, свободен“ (изд. „Прозорец“) все още не мога да определя със сигурност дали е посветен на лудостта, или на болестта.
Ели (името означава „Бог“ на иврит) чува гласове в главата си от малка. Ако обаче си представяте дружелюбния и ироничен глас в собствената ви глава, който звучи точно като вас, недейте. Гласовете на Ели са личности, разкроения на собствената й същност, оживели страхове и неосъществени полове. Те я съветват, но и контролират, карат я да изпълнява малките фанатични ритуали на психично болните, унищожават вътрешния й мир, докато не се разпадне на парчета и не се озове за шест месеца в поредната болница, при поредния терапевт. Това е болестта.
Беате Гримсрюд (снимка: Henrik Lindal)
Ели (едновременно мъжко и женско име) има необикновен светоглед и такова възприятие за себе си, което напомня на калейдоскоп. Тя не просто не иска, а и не може да бъде само това, което е, което хората виждат или което се очаква да бъде. Затова личността й се разцепва, като торта, при която всяко парче принадлежи на цялото и в същото време е отделено от останалите, така че да задоволи нечий индивидуален апетит. Тя е интуитивна, ексцентрична и прелита през живота на крилете на импулса. Творец, който пише като звяр, за да не се побърка. Това е лудостта.
Нов глас се настанява в главата на Ели всеки път, щом светът връхлети отгоре й и я изкара извън кожата й. Когато осъзнава различността си. Когато се сблъсква със страха от смъртта. Когато бунтарското в нея укрепва достатъчно, че да избухне и да помете живота й. И всички те са момчета. Еспен, който не спира да плаче. Емил, който не спира да лудува. Деструктивният Ерик, който обича да руши. Помпозният принц Еуген, с когото Ели извинява женската си страна.
„Смахнат, свободен“ проследява живота на героинята си от ранното й, на моменти смущаващо детство до момента, в който… е, не бих казала, че краят стига до някаква категорична точка в битието й, като например излекуването й. Както знаете, болестите на душата не могат да се изцерят магически, човек просто се научава да живее с тях, без да застрашава себе си и околните, и това се счита за успех. Удивително е обаче колко подкрепа среща Ели у тези околни. Всеки път, когато смахнатите й момчета лудуват, реакцията на обкръжението й е съчувствие, подкрепа или просто влизане в ролята на някой, който е наясно какво се случва и няма нищо против. Правейки сравнение с друга, макар и доста различна, книга за психично болни – „Наръчник на оптимиста“, където недоверието и враждебността към героите бяха константа, се чудя дали разликата в културите не е изиграла своята роля при писането на норвежкия роман.
Има нещо в скандинавското творчество. В началото си мислех, че е индивидуален авторски почерк, но вече го улавям в поредна книга, долетяла от студената част на Европа. Този сдържан, но изразителен стил на писане, който с малко думи казва толкова много, но не те превръща в пасивен наблюдател, а разчита на теб като на читател. Да вникнеш в казаното и да разтълкуваш неизказаното.
„Смахнат, свободен“ е великолепен роман, който обаче изморява. Кратките епизоди, от които е съставен, залъгват, че страниците ще хвърчат между пръстите ви, но не е така. Книгата се чете бавно, с наслада и мисъл. В мига, в който я пришпориш, изпива силите ти и те оставя без желание да продължиш, не и преди да възстановиш малко от жизнената си енергия. Подозирам, че в книгата има автобиографични елементи, ако не е изцяло преживяна история. Проучванията, емпатията и въображението могат да направляват писателя само до един момент. Подобно дълбоко и изтощително потапяне в ума на Ели и причудливите му механизми не би се удало на всеки, бил той и майстор.
В този ред на мисли, държа да изтъкна, че единственото, което ми липсваше в романа, беше някаква биографична справка за авторката Беате Гримсрюд. Накрая ми беше много любопитно да разбера нещо повече за жената, написала тази необикновена творба, и щях да се зарадвам на една-две странички, посветени на нея. Иначе „Смахнат, свободен“ е идеално изпълнена книга. Корицата, дело на Ина Бъчварова и Владимир Венчарски, е магнетична и перфектно пасва на съдържанието, което на свой ред е шлифовано изрядно от редактор и коректор. Такива издания с удоволствие поставяш на лавицата си с любими творби.
