„Смееш се, защото всичко страшно и неизвестно има и смешна страна, смееш се, както понякога малките деца се смеят и плачат едновременно, докато към тях приближава танцуващ клоун — знаят, че клоунът трябва да е смешен… но е и неизвестен, изпълнен с вечната мощ на незнайното.“
Отлагах четенето на „То“ (изд. „Бард“) много дълго. По ред причини, сред които водещ беше страхът ми от хорър книги. Но ето че Холивуд реши да зарадва почитателите на Стивън Кинг с нова филмова версия на вечната му класика. Трейлърът му ме преследва почти половин година. Любопитството ми вземаше превес над страха. Но как да гледам филма, преди да съм прочела книгата? Няма как…
В този кръстопътен момент в живота ми си припомних думите на моя любима приятелка: „Цвети, вече сме големи момичета. Не може да се плашим от книги“, и реших, че ако стане твърде страшно, винаги мога да спра да чета и да сложа книгата в камерата на хладилника.
Какво открих в „То“?
Дери
Бил Скарсгард в ролята на клоуна Пениуайз (2017)
Тук се случва ужасът. Дери, щата Мейн е едно шантаво градче, където всякакви безумия и зверства се приемат естествено, без да се нарушава ритъмът, с който възрастните са свикнали. Градът се дави в просперитет, докато подземията му се задръстват от детски трупове.
То, Боб Грей, Пениуайз
Безименното безформено зло, което на приблизително равни интервали се появява на повърхността, за да се нахрани със страховете на жителите на Дери, за да продължи да сънува своя сън във вечността. Страховете на децата се преглъщат най-лесно, а въображението им е ненадминат деликатес, затова те са предпочитаната му храна.
Неудачните
Група от седмина аутсайдери, всеки от които е причудливо уникален, а обединени образуват идеалния кръг за защита срещу злото. Те успяват да видят действителността без нито една от хилядите й маски и само те са способни да погледнат То в очите. Два пъти.
Първо през 1958 г., когато го отблъснат по изключително находчив начин – лишавайки го от глас, му отнемат способността да бъде. И през 1985 г., вече като възрастни, са призовани да изпълнят клетва, дадена двайсет и седем години по-рано.
…защото страхът е плодовит и плодът му се нарича гняв, а гневът крещи за отмъщение.
Повествованието се води паралелно в минало и настояще, а съспенсът е изграден върху мотива за забравеното детство. Възрастните лесно губят спомените си от времето, когато са били деца, от времето, в което са били невидими. За неудачниците забравата е механизъм за оцеляване. Но събитията от пролетта на 1985 г. бавно събуждат потисканите кътчета в съзнанието им.
Приключенията, паденията и геройствата на Бил, Бен, Еди, Ричи, Стан, Майк и Бевърли са знаменити и се случват в унес. Сякаш сънят е реалност, а реалността изглежда по-невъзможна от най-налудничавите сънища. Всеки си има собствена роля, а любовта им към Бев ги обединява.
Личното чудовище на всяко хлапе трябва да бъде победено, а тъй като злото в града се вижда само от деца, те нямат право на отстъпление. Имат за оръжия приятелството си, ясните си умове и мотото: Бъди верен, бъди храбър, бори се.
Но с обединени сили те бяха открили една страшна тайна, която То не бе подозирало дотогава: че вярата е нож с две остриета. Ако десет хиляди средновековни селяци могат да сътворят вампир с вярата си в него, то сред тях ще се намери един — най-вероятно дете — който да измисли и смъртоносния трепетликов кол. Ала колът е само глупаво късче дърво; съзнанието е онзи чук, който го забива в гърдите на вампира.
Въпросът е ще могат ли порасналите неудачници да повикат силата, която са имали като деца, и да повярват отново в магията, която са сътворили заедно.
„То“ е богат роман, пропит от страхове и осеян с трупове. Но ужасите бледнеят пред пулсиращото сърце на история, което с барабанния си ритъм ни напява, че порастването е неизбежно, но любовта, мечтите и въображението учат човек да лети. Може да забравим детството си, но уроците от него остават завинаги.
Не пропускайте и ревютата ни за „Гробище за домашни любимци“ тук и тук, както и за „Бягащият човек“ тук.
