Има автори, които не обичам да пропускам, и всяка новоиздадена тяхна книга веднага бива купувана. Такъв автор за мен е Юнас Юнасон.
Харесах много дебютния роман на автора („Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“), но останах леко разочарована от повтарящия се стил в следващата му книга („Неграмотното момиче, което можеше да смята“), затова искрено се надявах Юнасон да ме изненада приятно с новия си роман.
Прочетох „Убиеца Андерш и неговите приятели (и някой и друг неприятел)“ (изд. „Colibri“) още преди няколко месеца, но и до днес се подсмихвам леко, като се присетя за героите в нея. Какво ли ни е замесил този път шведският писател?
Три убийства и 30 години по-късно, от затвора излиза Убиеца Андерш. Той е твърдо решен повече да не се замесва в нечисти дела, но съдбата има друго мнение по въпроса (разбира се, това все пак е книга на Юнасон). Бившата свещеничка Йохана Шеландер и един бивш рецепниост на име Пер Першон стават негови съдружници в едни, да кажем, леко нетипични сделки. Новият бизнес-план, измислен от неособено правоверната свещеничка, е свързан с мръсни поръчкови услуги, често придружени от някое и друго счупване на крак или ръка.
Авторът не спира дотук и продължава с още по-забавни обрати в сюжета (разбирайте в плановете за припелчване на пари на тримата непрокопсаници). Например църква, в която един убиец проповядва, а дните за причастие са свързани с много, много вино…
След бизнеса, основан върх малтретирането на – в най-добрия случай – не твърде невинни хора, свещеничката и рецепниоста се бяха насочили към нова дейност, състояща се в това да измъкват парите на хора, чиито сърца са пълни с вяра, надежда, любов и щедрост и чието кръвообращение е пълно с вино.
Тук е мястото да кажа, че в настоящия си роман шведският писател е решил силно да засегне темата за религията и нейното значение във всяко едно общество. За добро или за лошо, сюжетът е примесен с огромна доза ирония и цинизъм, типични за Юнасон. Дали точно тази заигравка си е струвала или му е изгубила не един и двама читатели (въпреки оправдателните му думи в края на романа), едва ли някога ще разберем.
За финал мога да добавя, че „Убиеца Андерш и неговите приятели (и някой и друг неприятел)“ не бе нищо повече от предишните две книги на автора и това малко ме разочарова. Даже смея да кажа, че тази книга отива директно на дъното на класацията ми.
Да, историята е увлекателна и на места леко забавна. Но стилът на автора вече е добре познат и характерен, което или те привлича, или те отблъсква. И Фредрик Бакман донякъде е предвидим и обича да се придържа към добре изпипаните схеми за задържане на вниманието, ала няма как в един момент читателят да не се запита: „Е, добре де, толкова ли си можеш? Дай нещо по-различно!“ Дори един Паулу Коелю всеки път успява да се напъне да измисли нова идея и пак да е на първите места в класациите… Знае ли Юнасон къде е границата на доверие у неговите читатели, която не бива да преминава? Предстои тепърва да разберем със следващия му роман…
Още ревюта за романа можете да прочетете в блоговете на „Книголандия“, „Библиотеката“ и „Огледай се“.
Ревю за “Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна” може да прочетете тук.
