fb

"Аз чета" стана на 14 години.  Какви са нашите подаръци, виж тук!

10, които...Специални

10 цитата от „Изхвърлени в Америка“ от Джанин Къминс

6 Mins read

„Изхвърлени в Америка“ е изключителна творба – по думите на Стивън Кинг, както и на екипа на „Аз чета“, а и на мнозина, докоснали се до драматичната история. Романът на Джанин Къминс (изд. „ICU“) е динамична творба, базирана на реални събития. Историята започва в Акапулко, където след бруталното убийство на шестнайсет души от семейството на Лидия, тя и синът ѝ Лука оцеляват по чудо. Принудени да бягат, за да не попаднат в ръцете на масовия убиец, двамата поемат трудното пътешествие от Мексико към САЩ, като се сливат с мигрантския поток el norte – на север, накъдето пътува Влакът на смъртта.

Тук ще намерите десет от най-силните цитати, които си извадихме от книгата. Цитати, които не се забравят лесно…

Трябва да се махне от стаята, но не може да помръдне. Неговият татко е мъртъв. Лука вдига ръка, за да докосне червения ръб на татковата шапка. Представя си го в задния двор на баба без медицински сестри, одеяла и пиукащи апарати, които могат да му спасят живота. Представя си притихналите локви кръв. Лука стои и просто се слива със стената.

 

…единственото общо между всички мигранти е солидарността помежду им, макар да идват от различни места: някои от град, други от село; някои са бедни, други са от средната класа; някои са образовани, други са неграмотни; салвадорци, хондурасци, гватемалци, мексиканци, индианци […] Някои като Ребека предпазливо споделят своята история, избират на кого да се доверят и после нашепват думите молитвено. Други са като взривени гранати, изсипват историята си върху всеки срещнат, изстрелват болката си като шрапнел, та дано някой ден се събудят и усетят, че бремето им е олекнало. Лука се пита какво ли е да избухнеш така.

 

Акапулко е опасен град. Хората тук вземат предохранителни мерки дори в добрите квартали като този. Най-вече в добрите квартали като този. Но нима всичко това може да ги предпази от главорезите? Лука обляга глава на рамото на мама, а тя обгръща раменете му с ръка. Не го пита добре ли е, защото от този момент нататък въпросът ще звучи до болка нелепо. Лидия се старае да не мисли за всичките онези думи, които никога повече няма да излязат от устата ѝ, за внезапно зейналата чудовищна бездна от мълчание.

 

Когато го видя за пръв път, беше приведен над тетрадка със спирала в библиотека в Мексико Сити и стискаше писалка. Извивката на раменете му, плътните му устни. Беше облечен с морава фланелка с името на непозната за нея музикална група. Лидия вече знае, че я бе развълнувало не тялото, а начинът, по който Себастиан го обитаваше.

 

Джанин Къминс (снимка: New York Times)

Открай време е мълчаливо дете. Като малък никога не бръщолевеше по детски. Всъщност проговори чак четиригодишен, след като Лидия живя цели две години в паника. Беше започнала да му чете много преди да заподозре за съществуването на проблем, и то само защото обичаше книгите и ѝ беше приятно да чете на глас на детето си. Допадаше ѝ мисълта, че още преди да ги разбира, той тръгва от най-красивите думи, че изгражда езика си въз основа на художествената проза и поезията. Затова Лидия започна с Маркес, Толстой и сестрите Бронте, а впоследствие, тласкана от своята засилваща се тревога, му четеше не както обикновено родителите четат приказки и приспивни истории на децата си, а настойчиво и френетично, за да го спаси.

 

Неподвижността е медитативно състояние, в което всички мигранти трябва да се научат да изпадат. Ние сме камъни, ние сме камъни. Somos piedras. Кожата на Лука се превръща в твърда черупка, ръцете му застиват неподвижни, краката му не променят позицията си, клетките на гърба и табаните на ходилата му се сливат с пръстта под него. Той прораства в земята. Никоя част от тялото му не усеща сърбеж или болка, защото тялото му вече не е тяло, а къс тукашен камък. Забит е на това място от хилядолетия. Гарията е изникнала от гръбнака му, местните растения са цъфтели и умирали около глезените му, лисичи врабчета и полски чучулиги са свивали гнезда в косата му, дъждовете, ветровете и слънцето са брулили безмилостно скованата му широкоплещеста осанка и през цялото това време Лука не е помръднал. Ние сме камъни.

 

Когато идеята я споходи, докато се бяха свили на сянка пред сградата на Централния регистър, най-напред ѝ се стори подходящо прикритие: можеха да се дегизират като мигранти. Сега обаче, докато седи в тихата библиотека заедно със сина си и натъпканите им раници, Лидия неочаквано проумява, че не става дума за никаква дегизировка. Двамата с Лука наистина са мигранти. Така е.

 

Небето е съвсем чисто и лазурносиньо след отминалия дъжд, но всяка следа от водата се е изпарила от земята около тях. Пороят е сякаш е бил сън. Кръговрат, мисли си Лидия. Всеки ден нов ужас, а когато всичко свърши, идва усещането за сюрреалистично отстранение.

Лидия си мисли колко приспособими се налага да бъдат мигрантите. Трябва да променят плановете си всеки ден, всеки час. Единственото, към което трябва да се придържат неумолимо, е оцеляването.

 

Пристигат два микробуса, полицаите отварят задните врати и качват мигрантите вътре. Няма нито седалки, нито прозорци. Микробусите са товарни, без опознавателни знаци, и Лидия си знае – това означава, че сигурно всички ще умрат. Мозъкът ѝ работи на бързи обороти, но не ражда нищо. Не си спомня всички подробности, думите, точните дати и цифри, но помни изчезването на онези четиресет и трима студенти от онзи автобус в Гереро през 2014 година. Клането на 193 човека в Сан Фернандо през 2011 година. А само преди няколко месеца 168 човешки черепа бяха намерени в масов гроб във Веракрус. Кой ще тъгува за Лидия и за Лука, когато изчезнат? Ние вече сме изчезнали, мисли си тя. Ние вече не съществуваме.

Прочетете ревютата на Ася и Стефани за книгата.

Можете да поръчате „Изхвърлени в Америка“ от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020.

Снимка: Теди Рафаилова