Ако Фредерик Бегбеде е „лошото момче на френската литература“, то Амели Нотомб е лудата аристократична братовчедка от Белгия. Появява се всяка година, предизвиква леко възмущение и паника сред консервативната буржоазна сбирка на роднините, изпива шампанското и си тръгва по-рано, за да даде на всички достатъчно време да клюкарстват по неин адрес.
Амели Нотомб умее да разказва делнични истории с апломб и аристократичност, които ги превръщат в необикновени и шикозни приключения. Може би затова читателите от цял свят поглъщат книгите й със страст и надежда – че малко от това лустро ще полепне и по тях като златен прашец, ще замени изветрялата напитка на деня с искрящо, ледено шампанско.
Франция е вълшебна страна, където и в най-незначителното кафене могат по всяко време да ви сервират шампанско с идеална температура.
За любовта си към шампанското Амели Нотомб е писала и друг път – последно четохме за нея в „Синята брада„. Но докато там афинитетът към шампанското беше поредното проявление на фетиша към цветовете на главните герои, то в „Петрония“ (изд. „Colibri“, превод Светла Лекарска) на пиедестал е поставен самият еликсир на боговете.
„Рьодерер“ имаше вкуса на френския лукс според разбиранията в царска Русия. Щастието изпълни устата ми.
„Петрония“ успешно може да се продава и в магазините за вино като наръчник на начинаещите дегустатори на шампанско. Макар че Амели Нотомб не дегустира, а пие. И пиенето на шампанско при нея е почти езотерично преживяване, което граничи с транс, тантра, божествено откровение… Освен наръчник, тази книга е и любовно писмо към шампанското – питие, което по нашите географски ширини силно подценяваме и дълбоко не разбираме. А то, също като любовта, е дваж по-хубаво, когато е споделено.
Ето защо Амели тръгва на лов за компания по чашка. Съдбата сама довежда при нея Петрония – младо момиче, обвито в загадъчна ексцентричност почти колкото самата Нотомб. През следващите години двете споделят безброй бутилки шампанско, няколко пътувания и съкровени тайни, които могат да бъдат отключени само от достатъчно количество алкохол.
Най-ценното за мен в романа бяха разказите на Амели за началото на писателската й кариера и срещите й с читатели в различни книжарници в Париж. За ужасното интервю с Вивиан Уестууд и срещите си с агенти – писателският живот присъства в целия роман като тънка червена линия, като нишката на Ариадна, която води двете героини през лабиринтите на Париж и живота.
Постепенно Амели осъзнава, че Петрония е пъзел, но винаги не й достигат няколко ключови парченца, за да схване цялата картина.
Въпреки че харесвам романите, в които Амели Нотомб разказва личния си живот през литературна призма, ми липсват книги като „Хигиена на убиеца“ (която завиниги ще върхът на творчеството й за мен). Книги като „Петрония“ и „Щастливата носталгия“, в които Нотомб говори за писането си, прави този копнеж още по-болезнен. Надявам се да видим скоро на български споменатия в „Петрония“ роман „Сярна киселина“ (Acide sulfurique).
А дотогава – Santé! с чаша френско шампанско.
