Автор: Николай Аретов*
Почувствах се провокиран от един документ – „Позиция на синдикатите на работещите в Националната библиотека”. И веднага ще призная, че съм пристрастен. Наречете го, ако искате, конфликт на интереси.
Поводът е в „исканото от Министерството на културата драстично съкращение на финансовите средства от 1.1.2015 г. и на персонала с 15% на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” от месец март т.г.” Колегите основателно изтъкват важността на това, което правят, както и невъзможността да го правят след исканите съкращения. Не виждам смисъл да ги допълвам. Не смятам и че всичко в Библиотеката е идеално, но и не мога да не забележа движението в положителна посока в последните години.
Но има и нещо друго, което дори е по-общ проблем. Не съм ходил в САЩ, нито в Скандинавските страни, но от криминалетата знам, че там библиотеките са навсякъде и са максимално отворени. Ще рече, гражданите имат правото на свободен достъп до книги, периодика, интернет в библиотеки, финансирани от данъкоплатците. Нямам представа какви са детайлите, но същността е в това – данъкоплатците финансират осъществяването на нещо, което смятат за необходимо.
Същността на проблема в България не е в министъра/министерството, което предпочита грандомански начинания и PR акции. Не е и в правителството, което охтно или неохотно създава и финансира кухи или не толкова кухи структури, които се занимават с подслушване, доходоносно (се правят, че) се борят с корупцията, охотно или неохотно отстъпва пред искания (кога основателни, кога не) за субсидии и пр.
Същността на проблема е в това, че данъкоплатецът не е напълно убеден, че му е необходима национална библиотека (филмотека, галерия, архив…) Затова и не го заявява достатъчно категорично на своите избраници. Ако беше убеден и го кажеше достатъчно категорично, министърът и правителството нямаше как да не го послушат (охотно или не толкова).
Не казвам, че данъкоплатецът ентусиазирано подкрепя и други решения на институциите, но очевидно не възразява достатъчно категорично. И това е по-ясно забележимата страна на проблема!
По-деликатната страна е в това дали винаги данъкоплатецът е прав. Подобно разбиране отваря вратата за демагогия и популизъм. Управлението несъмнено трябва да убеждава, а в някои случаи и да принуждава данъкоплатеца. Но казусът със съкращенията в Националната библиотека едва ли е точно такъв. По-скоро е обратен – Министерството трябва с рационални аргументи да убеди данъкоплатеца (именно данъкоплатеца, не Министерство на финансите), че му е необходима модерна Национална библиотека (филмотека, архив…).
Министерството едва ли ще тръгне в подобна посока. По-вероятно е Библиотеката да тръгне към засилване на комерсиалността в дейността си. Което, по същество, е ограничаване на достъпа до информация (бих написал – до Знание с главна буква, но не обичам патетиката).
Затова накрая един прагматичен съвет. Човешко е да не разбираш от нещо, дори и когато си министър и висш администратор; затова първо виж какво правят хората. Не е грях да се учиш от другите. Не казвам, че те са имунизирани срещу неправилни решения, напротив. И все пак.
* Николай Аретов е издател, професор в в Института за литература към Българската академия на науките и главен редактор на сп. Литературна мисъл. Текстът е публикуван първо в личния му блог. Заглавието е на редакцията.
