Иван Сапунджиев и Калоян Димитров-BallaN се срещат по време на участието си във „Фермата“. Пред погледа на цяла България между тях бързо се заражда истинско приятелство, основано на общ мироглед и ценности. След излизането им от риалити формата, където Калоян достига до финал, приятелството между двамата се задълбочава. Задълбочават се и темите на честите им разговори – семейството и отговорностите, миналото и бъдещето, целите и амбициите, важните неща в живота. Така постепенно се ражда идеята за романа „Докога ще чакаме бащите“ (изд. „Софтпрес“). Донякъде базирана на реалната житейска история на Калоян, книгата е топла и разтърсваща история за деца и възрастни, която преоткрива корените на българското.
Тази неделя, 20 май, авторите ще се срещнат с приятели, почитатели и читатели в Starbucks Ring Mall от 16:30 ч. на събитие, организирано съвместно с „Аз чета“ и Starbucks. Надяваме се да се видим там, а междувременно можете да се насладите на този откъс от романа:
В очакване на татко си Митка отваряше вратата отново и отново, ей тъй, за нов „последен път“ да огледа идва ли някой по пътя. Отвън го обливаше свежо благоухание. Лятото даряваше своя живителен дъх на всички, които го желаеха. Галеше с онази предразполагаща мекота, от която ти идва да поседнеш на тревата, без да търсиш и желаеш нищо повече. Лек и сладък вкус почувства Митка на езика си. Странно нещо, усмихна се и се порадва на иначе добре познатото проскърцване на вратата. Има такива мигове. В тях всичко ти създава наслада, дори и най-незначителното нещо.
Телефонът иззвъня. Това е друг звук. Сърцето на Митка подскочи, сякаш баща му беше влязъл в двора. Момчето бързо реагира и радостно започна разговор.
Скоро от малката стая се показа поклащащият се дядо Стоян. Беше закъснял, разговорът приключи.
Митка седеше на леглото с отпуснати ръце. На дядо си обясни:
– Ами няма, дядо, скоро няма да си дойде татко. Дядо му го погледна, чакаше да продължи.
– Няма да се върне. Дошло времето, но май щели да го задържат за още осем месеца, защото имало разпореждане – обектът не бил довършен.
Дядо му седна на стола и обърна глава към тъмната част на къщата.
– Питаше ме татко, настоява, настоява… да се върне ли при нас въпреки всичко… Но аз, дядо, не дадох, успокоих го, че ще се държим. Ех, дядо, какъв е този зъл късмет…
– Хм.
– Казах му, дядо, аз, викам, вече съм голям, заради мен да не смее да се връща. Дядо, бе – седна от безсилие Митка на леглото, – какво ще правим сега?
– Нищо, Митя – най-после обърна поглед дядо му, – осем месеца… ще се изтърколят пустите. Та то една казарма не е това, нищо работа. Той баща ти сигурно такава клауза има в договора.
– Ами да, да, и той така каза, договор вика, така сме подписали от глупост – само ако сградата е завършена, работниците получават пълните си суми, напуснат ли, преди да е изтекъл договорът, те ще плащат…
– Неустойки?
– Да, така каза. Митка започна да усеща някакво бучене, а после дойде и онова оглушаване…
А сладкият вкус в устата? Беше се настроил за блаженство, за спокойствие, а сега всичко му се смеси и… сякаш сладко и горчиво… резливо…
– Митя, Митя – въздъхна дядо Стоян.
– Получили са забавяния в доставките, нямало достатъчно работници и работата се забавяла. Сега, като застудеело, щели да работят само вътре.
– Сигурно пусковият срок се удължава с осем месеца…
– Все на нас ли бе, дядо!
Митка отиде до леглото и се тръшна с въздишка. Тревожният му поглед се закачи за някаква точица на тавана.
– Казваш – наруши дядо му настаналото мълчание, – не си показал недоволство пред баща си?
– Не, не съм. Да не го тревожим, нали?! Сега той сигурно повече от нас е объркан.
Дядо му тихо се надигна и тръгна към стаята си.
– А ти си хапни, Митя – извърна се леко старецът. – Ама то… беше за татко…
– Хапвай, дядовото, след осем месеца, ей го де е, пак ще му сготвиш. Ще мине!
Митка проследи как дядо му изчезва зад вратата и му стана пусто, студено… А навън нека грее, нека се пули онова кръгло, глупаво, безизразно слънце, нека си жълтее… и нищо!
„Какво ли ме чака? Дали ще се справя? Няма, аз си знам… Изкарахме шест месеца сами с дядо, но то е друго – през хубавото време. А сега, а да видим, като вече са осем месеца, и то идват есен, зима… Тук на село зимите какви са – пука се всичко… дървета замръзват, – кършат се като слама. Водата спира със седмици, преспи до небето, път няма дни наред. Магазинът? Спира да работи, къде ти… А с татко е друго, сигурно някак, дори да е далече. Дядо нищо не може вече, стар е, едвам кретаме с него. Ще се мре!“ – помисли си Митка, но го досмеша от тези думи, без да може да се засмее на глас. Друг път не би се спрял, но сега нищо весело не прихващаше.
Погледът на Митка попадна на Календара на целите. Прободе го в сърцето. Щом като се отлага завръщането на баща му, трябва да махне Календара на целите, този глупав календар! „Всичко ми се обърка“ – мислеше Митка и не спираше да гледа подлия календар.
Научете повече за авторите на романа от ексклузивното ни интервю с Калоян Димитров-BallaN и Иван Сапунджиев тук.