Мартин Маровски и Виктор Варошкин: Катеренето е формиране на собствен сюжет – втора част

Девет пъти се наложи да организираме рапел и да се спускаме надолу. Девет пъти сърцето ми се качваше в гърлото …
Джо Таскър, „Свирепа арена“

Трябва всичко човек да опита, казват Небесните,
Та утолил своя глад, да се научи за всичко да благодари,
И да разбере свободата
да поеме накъдето желае
Фридрих Хьолдерлин

Виктор Варошкин и Мартин Маровски на 6 януари направиха първото българско изкачване на връх Серо Торе, Патагония, Южна Америка. В екип с Руслан Вакрилов и Григор Вътев реализираха основната цел на експедиция „Опашката на Дракона” 2015-2016 след едногодишна подготовка и един месец лошо време. Най-добрите ни алпинисти в момента постигнаха поредния „крайъгълен камък за българския алпинизъм”, както те самите определят изкачването на диаманта в патагонската корона – Серо Торе.

Предизвиквам цялото си изкуство на обобщение, за да ви представя Мартин и Виктор и няма да успея. Постиженията им са сериозни и стряскащи. Автори на най-трудните спортно-традиционни маршрути в България и в Македония. Следвали екстремни класики като тези на Меснер (Marmolada по Vinatzer & Mesner Direct: Extreme Difficult, 7+, 1100 m.) и Бонати (Via Bonatti – 7а+, 550 м. – екстремна класика на Гранд Капучин) или Ръба Френе по южната стена на Мон Блан. На някои от многобройните линии в Алпите правят първо българско изкачване. Това са постижения само от последните няколко години. Колкото повече чета биографиите им, толкова по-невероятно ми се струва, че интервюто се случи. На сайта на експедицията можете да откриете много за тях и да видите филмчета за някои от премиерните им маршрути.

Почти до премиерата на филма „Гранитни Алпи” – показващ подготовката на екипа за експедицията, ги възприемах като „машини за катерене” и нищо повече. На премиерата обаче се разкриха като алпинисти с човешко лице и open mind, с чувство за хумор, мислещи и социално настроени. Изненада за цялостната ми представа за съвременните български алпинисти. Отделно сблъсъкът с интелекта на Виктор, въображението и непредсказуемите му текстове, допълнени със спокойствието, опита, знанията и вглъбената отдаденост на г-н Маровски на алпинизма (обръщение към Марто, което продължавам да употребявам понякога), предизвикаха любопитството ми. Следях с повишено внимание експедицията и се дивях на решителността и волята на момчетата, но и се безпокоях да не се подадат на натиска на спонсори, медии, последователи. След като се появи жадуваното „Успяхме!” , напрежението се уталожи и се трансформира в идея за интервю.

Различно, блажено интервю, което разкрива Виктор и Мартин от непознат за публиката ъгъл. Дълго чаках за него. Дни след прибирането им в България и приемането на поканата, месец след най-големия успех на Виктор, той беше подложен на жестокостта на живота и „онзи банален работохолик с косата“ – изпитанието на смъртта.

Естествени и непринудени, далече от патоса, приповдигнатия тон и високомерното, нравоучително отношение, в уютната атмосфера на ЧитАлнЯта, след баница и с мурсалски чай,  разговаряхме за планини, кино и книги, алпинизъм и свързаните с тях индивидуални сюжети. Начинът, по който двамата общуват помежду си, по който се допълват или разминават, е неуловим езиково. Те изграждат цял свят, приобщаващ и хармоничен, от който не ти се тръгва.

Оставям ви в техните ръце, думи, разкрития. Те вдъхновяват и дават заряд.

Втора част на интервюто, след разговора ни за любимите им автори и последните метри преди изкачването на Серо Торе.

Кой по-добре би могъл да разбере конкретна ситуация при катеренето: преживяващият или изследователят? Въпросът ми е провокиран от книгата „Погребани в небесата” на Питър Зукерман и Аманда Падоан, които възстановяват случилото се на К2 през 2008 г. Въобще как се пише за собствени преживявания?

Виктор Варошкин: На 100% преживяващият има водеща роля в интерпретирането на събитията и в чувстването им. Изследващият не мисля, че дори би могъл да стигне близко до това, което се е  случило отвътре и отвън с преживяващия.
Мартин Маровски: С тази уговорка, да допълня Виктор, ако и двата вида пишат еднакво. Ако някой има талант като писател, без значение дали е изследващият или преживяващият, книгата би могла да стане много добра. Допълвам го, че това, което казва е валидно само при еднакъв талант от страна на двамата. Но ако изследващият има талант, а преживяващият – не, първият ще е по-добър писател. Още повече, че ти чувстваш нещо, но ако не можеш да го пресъздадеш, няма как да се получи.

Ако изследователят е емпатичен, винаги може да усети преживяното по разкази.

В.В. За собствени преживявания се пише лесно от моя гледна точка, за чужди – почти невъзможно от моята перспектива

Медийният интерес и отговорността към спонсорите – няма да спестя това питане, особено като заговорихме за „Погребани в небесата”. На няколко места там и на финала авторите обръщат специално внимание на зависимостта от ангажимента към спонсорите. Как се справихте?  Оказва ли влияние?

В.В. Много се стараехме да не оправдаваме очаквания, никакви. Беше трудно, защото експедицията стана

благодарение на хора, които повярваха в нас. Колкото и да катерихме заради нас, не винаги се получаваше.
М.М. Това е отговорност, която тежи страшно много. Един месец лошо време и некатерене и изпаднахме в отчаяние, че нещата няма да се получат. Не можех да си представя как ще се върна в България и какво ще кажа на хората, които са повярвали в нас. Тежи, тежи да имаш спонсори, до голяма степен имат очаквания и да не се получат нещата… Ние имаме спонсори – хора, които са съпричастни с нашата кауза и не търсеха на всяка цена резултат и успех. Искаха чрез нас и примера, който даваме, да влияем на обществото и подрастващите.

Току що ми каза, че експедицията е имала и социално послание.

М.М. Надявам се да даваме пример на младите. Да е добър пример.
В.В. Имаше послание и за нас самите. Чрез интернет и модерните технологии ставаше достъпно случващото се. Но кой какво ще види и избере е лична отговорност. Дали ще видят егоизъм или преследване на мечти, или ще видят безразсъдство и неоправдани рискове. Посланието не идва от нас, а идва от начина на интерпретация на направеното от нас.
М.М. Зависи и от нас как ще се интерпретира.

Гастон Ребюфа през цялата книга извежда посланието за важността на приятелството в планината и ценността на водачеството. Двете му основни ценности, по които върви. Това, което Марто казва, е послание за младите хора и да следват мечтите си, аз така го разбирам и им показвате, че мечтите изискват труд, много труд.

М.М. Да, така е. Всяка една мечта, ако си отдаден на нея, изисква много труд. Няма как да постигнеш нещо, за което си мечтал, ако не се учи, тогава ще е ежедневие. Нищо ново – работа. И завършека на всяка една мечта, ражда нова.

Доколко може да се вярва на книгите за планини и катерене? Има ли граница между документално и художествена измислица в тях?

М.М. Зависи кой автор четеш. От по-новите автори катерачи и алпинисти, доколкото имам наблюдения, се залага повече на украса, отколкото на искреността. Може и да бъркам. Авторите, за които говорим, класическите алпинисти, които пишат, запазват и романтиката, и истината. Това, което са написали, го чувстват. Така виждат планината, приятелството и катеренето. Искрени са. За новите автори не съм сигурен дали това, което пишат, не е за да продадат по-добре книгите си.
В.В. Смятам, че е много трудно да им се вярва. Забелязал съм, че читателите и заинтересованите често обличат егоизма в романтизъм и виждат това, което искат да видят. До голяма степен Марто е прав, в исторически план колкото по-назад се връщаме, толкова по-романтичен е бил алпинизмът и колкото по-напред отиваме, толкова по-егоистичен става. Следователно достоверността пак се крие в интерпретацията и в епохата. Не мисля, че има голяма искреност в съвременното отразяване на алпинизма.

Това ме подсеща за един въпрос, над който често съм се чудила. Защо никога не се описва пътя на слизане?

М.М. Най-вероятно защото ако няма драматизъм по време на слизането, то самият път не е интересен. Затова не се описва. Стигнал си вече на върха – кулминацията на целия ти напън.  Реално погледнато до върха си свършил работата си наполовина, да не говорим, че по-голяма част от инцидентите стават точно по време на връщане.
В.В. Специално за Серо Торе слизането не беше по-малко технично от изкачването. Беше обвързано със сериозни рискове, тъй като по време на слизането денят беше напреднал, слънцето беше ударило ледените образувания по върха. Снежни и ледени маси започнаха да пада върху нас от една страна, от друга страна методът ни на слизане, който включва точки във вертикален лед, стана по-несигурен. Със сигурност рискът не намаля по време на слизането, беше обвързан с много прецизно мислене.  Марто има голям опит в слизането и той трасира пътя на обратно. Дори си спомням, че на върха му казах „Сега остава да ни измъкнеш живи от тук”. Между другото върхът на Серо Торе навява вътрешно усещане за безизходица, тъй като си отделен от околния ландшафт, нависоко си, на много малко и тясно пространство от нестабилни формации. Чувстваш се приклещен.

Колко време прекарахте на върха?

М.М. Мисля, че около 20-30 минути и повече.
В.В. От еуфория забравих да си сложа очилата и времето, което прекарах горе беше достатъчно така хубаво да си осветя очите, че на следващия ден не можах да ги отворя половин час.

А по отношение на филмите. Доколко може да се вярва на филмите.  Например филма „Еверест” и книгата „В разредения въздух” на Джон Кракауер.

М.М. Не, не съм го гледал
В.В. Аз го гледах на връщане в самолета. Стори ми се, че са се постарали да изглежда достоверно. Петя Колчева, която е била на Еверест, каза, че върхът е представен реалистично, екипировката беше реалистична. Направи ми впечатление, че хората нямат в по-голямата част на филма кислородни маски. Вероятно за да бъдат отчетливи репликите, емоциите им, целият израз върху лицето им от това, което се случва.

Ще се върна на българската литература за планините, от която Виктор ще стане част, както разбрахме. Защо не е популярна? Какво не достига или страда от излишък?

В.В. Страда от забравата, която е надвиснала над българския алпинизъм последните десетилетия.
М.М. За да имаме качествена българска планинска литература, трябва да имаме две много важни неща. Едното е добро ниво в алпинизма, трябва да има нещо, за което да се пише – не може да описваш северната стена на Мальовица в днешно време. Според мен нямаме катерачи, които да са на световно ниво. Другото нещо е, че трудно се намира талант писател, който да е и добър катерач. Имаме човека до нас  (поглеждаме Виктор и двамата) и неговото книжле ще обърне тенденциите. Аз например, тъй като не мога да пиша, всичките емоции и преживявания си остават за мен и им се радвам по мой си, свой, егоистичен начин. Не чак толкова егоистичен, но не мога да пресъздам това като книга или статия.

В последната една година излязоха няколко книги от вида пътеводители из българските планини. Как ги приемате?

М.М. Нямам отношение към тях. Планината я разбирам като катерене най-вече и с чисто туристическите дестинации не съм запознат. Дори не знам коя хижа къде се намира, имам бегла представа, но познавам само хижи, на които има катерене. Надявам се никой да не се разсърди от това мое отношение и да не съм краен. Това е моят поглед.

Интересно е твърдението, че след края на 80-те няма какво ново да се случи в алпинизма, всичко е вече измислено, само може да се подобряват брой върхове, стени и скоростни изкачвания. Т.е. алпинизмът се е изчерпал. Твърди се, че Кристоф Профи е убил алпинизма. Така ли е наистина? Има ли какво да се прави в алпинизма?

М.М. Кристоф Профи е имал щастието да живее в друга епоха, правил е неща, които са съизмерими с постижения днес. Алпинизмът не може да се изчерпи. Има моментен таван на насищане на постижения, но времето доказва, че той се развива в различни насоки. Примери много, включително в момента модерните скоростни изкачвания – по стени, по върхове,  от базов лагер до върха – базов лагер. По все по-трудни стени се правят изкачвания. Да не говорим, че почти една четвърт – една пета от върховете в Каракорум са девствени. Почти всички по-трудни стени не са докосвани. От тук нататък има толкова възможности за развитие на алпинизма. Може би следващите, по-следващите поколения ще успеят и ще си намират какво да развиват.
В.В. Може би проблемът в алпинизма е, че той не спира да еволюира, но цената на еволюцията е в необозримите рискове, дебнещи всеки, който се опитва да вдигне лимита и да навлезе в тайнството на времето си. Рисковете стават невероятно високи. Надвишават шансовете за оцеляване в едно съвременно постижение

Кой връх/маршрут представлява най-голямо предизвикателство? Кой е бил най-труден за вас? Преди Серо Торе.

М.М. За мен всеки един връх, който съм си поставил за цел и съм го качил във времето и дори да не съм го качил, е бил сам по себе си значима цел в развитието ми на алпинист. Носил е своите положителни емоции. Всяко изкачване е за себе си и носи радост и удовлетворение.
В.В. Конкретно най-голямо предизвикателство беше Vinatzer-Messner (1250м, 6b+) на Мармолада, катери се много лесно, но поредица от наши грешки го превърна в борба за оцеляване. Падах около 15 м. и си спуках петата. Изгубихме схемите на маршрутите. Заваля дъжд. Бяхме подценили местната метеорология. Имахме непредвидено бивакуване на средата на стената. На върха ни посрещнаха мълнии. Поредица от грешки и липса на късмет. Бяхме на ръба през цялото време на изкачване на този маршрут, през двата дни.
М.М. Не бяхме на ръба, някое счупване на крайник на някой от нас щеше да ни изправи на ръба. Оцелявахме, но все още контролирахме нещата и през двата дни.
В.В. Не съм съгласен, че не бяхме на ръба. Имахме късмет, че вторият ден не заваля отново, иначе хипотермията ни беше в кърпа вързана.
М.М. Нещата бяха под контрол, просто не знаехме накъде да ходим. Загубихме се. Излязохме извън контрол точно когато отидох зад ръба да видя какво има и като видях, че не може да се мине и се върнах и погледите ви ми зададоха въпроса „И сега какво правим”  и казах, това го помня, „Ей, от тук нататък не знам какво да правим, не знам накъде да ходим!”. Получи се безизходица, но се появиха италианците и помогнаха. В планината без късмет си за никъде.

Кой е върхът с най-дълбок отпечатък върху всеки от вас?

М.М. За мен всеки един връх, който съм си поставил за цел и съм качил или не съм, е бил сериозно изпитание и е съответствал на моето ниво. Като започнах да се занимавам с алпинизъм Мальовица ми беше сериозно предизвикателство, после Злият зъб. Човек с времето трупа опит, вдига нивото, търси по-големи предизвикателства.

С други думи имаш много отпечатъци по тебе.

М.М. Честно казано помня всяко едно мое изкачване. 1992 година ми е първото зимно изкачване. Преди това още 5 години съм се занимавал със скално катерене.
В.В. Много отпечатъци, не мога да откроя конкретни.

М.М. Серо Торе остави много сериозен отпечатък. Няколко пъти го казвам, че това е върхът, на който от кеф ми тръгнаха сълзичките. Другият е на Монблан, когато качихме Иван Кожухаров на върха. На всички останали като стигнем и гледаме да се ометем набързо, набързо и чак долу като се приберем на сигурно място, осъзнаваме какво сме направили. Серо Торе и Монблан се открояват, със сигурност и другите не съм ги забравил. Помня ги.
В.В. Всички върхове, които сме качили. Премиерата също.

Като стана дума за премиерата, разкажете повече за нея. Какво не издадохте за нея? Като написахте на страницата си, че правите премиерен маршрут, си казах „Е сега тия вече се убиха! Нали качиха Серо Торе, за какво се занимават с глупости!” . Успокоиха ме, че правенето на маршрут всъщност е по-сигурно от изкачването на върха. Така ли е?

М.М. Абсурд. Правенето на маршрут е много по-сериозно нещо. Нещата обаче не са съизмерими. Премиерата е по-рискова. Серо Торе е 1000/1200 м скала, а Ел Мочо (El Mocho) – 500 м вертикал. Разликата е огромна. Прокарването на нова линия е много по-трудно от преминаването на вече съществуваща. Най-малкото дори заради психическото напрежение, което носи неизвестното при прокарването на нова линия.
В.В. Що се касае за риска при тези две изкачвания, Серо Торе беше по-рисков. Ел Мочо е от подветрената

страна на планината, не беше подложен на агресията на местната метеорология. Докато при Серо Торе от запад е един капан, който всеки момент може да щракне и самият релеф на западната страна е изключително рисков. Нещата трябва да се случват за по-кратки периоди от време, което налага бързане, бързането налага грешки. Не може да се сравняват. Едното е по лед, другото – по скала. Едното е премиерно, другото – не. Едното е на западната страна, където няма слънце, другото е на северната, където е целодневно огрявано от слънцето. Едното е на наветрената страна, другото – на подветрената. Едното е алпийски стил, другото е експедиционен стил.
М.М. Едното катериш с еспадрили и ръце, другото – с котки и сечива. Не мога да се сравнят.  И двете за нас са много стойностни.

За нас, в България, първото българско изкачване на Серо Торе е стойностно, а в световен мащаб се оказва, че премиерата е по-важна.

М.М. Премиерата по принцип е стойностно нещо. Чудя се кое за мен е по-важно. Премиерата ме грабва повече, но Серо Торе ми носи възможности за по-нататъшно развитие като алпинист. Известността ни помага да си намерим спонсори и спомоществуватели, които вярват в нас. От друга страна в световен мащаб прокарването на премиерата е на световно ниво и се оценява от изданията, които следят света на алпинизма.

Какво следва?

М.М. В чисто професионален план продължавам. В чисто личен – моят личен план е обсебен от професионалния (смеем се). Това лято ще ходим в Перу. Имаме няколко цели. Все още ги бистрим. В Алпите – може би месец и половина. После се надявам да отидем пак в Патагония – поне два месеца и малко. След това Индия. Нататък не съм мислил. Имам планове за две години напред.

В.В. Преди два месеца брат ми загина на Елбрус в Кавказ. Това промени и мен, и живота ми. Следва да открия сили в себе си и да продължа по нов път. Да изоставя стария Аз и да намеря нов. Следва да докажа на себе си, че разполагам с потенциала да бъда друг, да открия качествените промени отвъд количествените натрупвания на алпинизма. Завършвам с

любимите стихове на баща ми:

 

Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!“

 

Прочетете първата част на интервюто тук.

Правим няколко снимки, за да документираме настроението.

Специални благодарности за любезното домакинство на ЧитАлнЯта!

Оставям ви с галерията от гледки от Патагония и катеренето на Мартин и Виктор по време на правенето на премиерния маршрут „The Approach Team Line“ (6c [5.11b] A2+, 450m)

Снимки: архив на експедиция „Опашката на Дракона“ 2015/2016