Издателство „Жанет 45“ отново оправда високите ми очаквания, този път с емоционалния и емпатичен сборник с разкази на Джумпа Лахири „Непривича земя“ в прекрасен превод на Зорница Христова. Чела съм и първия („Преводачът на болести“), заричам се да прочета и третия, ако младата американска авторка от индийски произход напише такъв. Стилът на Лахири е човечен, трогателен и силно проницателен. Докоснеш ли се до него, няма как да не останеш впечатлен (а в моя случай и омагьосан) от умението й да изследва душевния свят на героите си и да задава въпроси, които засядат на гърлото.
Сборникът е разделен на две части: първата съдържа пет самостоятелни разказа, а втората – три свързани истории, проследяващи преплетените животи на две семейства. Общите теми и в осемте произведения обаче са много. Всъщност те са своеобразно продължение и израстване спрямо първия сборник с разкази на Лахири от 1999 г., донесъл й „Пулицър“. Красноречив е епиграфът в началото на „Непривична земя“, цитат от Натаниел Хоторн:
Също като картофа, човешката природа не може да расте здрава, ако поколения наред се сади и пресажда все в същата изтощена почва. Децата ми имаха други родни места и, ако имам някаква роля в съдбата им, ще забият корени в непривикнала земя.
Мотивите за живота на емигранта, търсенето на идентичността и сблъсъка на култури са основополагащи в творчеството на Лахири. За разлика от американския ренесансов писател Хоторн обаче, нейната позиция не е категорична и осъждаща. Тя оставя читателя да прецени сам дали героите постъпват правилно (ако въобще може да се постави такъв етикет) в противоречивите и сложни житейски ситуации.
Джумпа Лахири (снимка: Penguin Random House)
Всички главни герои в „Непривична земя“ са емигранти от бенгалския залив (историческа и географска област в Индия), отишли в Америка, за да търсят по-добри възможности за развитие. Предвид че авторката е дете на такива емигранти, разказите й звучат много лично и достоверно. Предадени от първо лице, те увличат читателя да съпреживее дилемите и терзанията на персонажите.
Макар „бенгалски емигрант в САЩ“ да не звучи като категория, в която българския читател би се припознал, аз намирам историите на Лахири за прекрасна възможност да почувстваме емпатия. Наскоро афроамериканската писателка Джесмин Уорд коментира точно това при връчването на престижната Национална литературна награда на САЩ – едно от богатствата на литературата е да се научим да приемаме различното, да разширяваме кръгозора си. Ето защо е не просто полезно да четем книги, в които героите на пръв поглед нямат нищо общо с нас – то е истинско богатство.
Темата за идентичността и усещането за принадлежност не засяга само емигрантите. Тя е общовалидна и далеч не касае единствено географските граници. Човек може да бъде „чужд сред свои“ и точно тук аз открих себе си в историите на Лахири. Нейните герои се бунтуват срещу приети норми и канони, срещу ограниченията, поставени ни от друг. Бунтуват се и срещу болката. Бенгалци, американци или българи, всички ние сме хора и в даден етап от живота си се сблъскваме със скръбта от загубата на близък. Джумпа Лахири е брилянтна в описанието на душевния разлом на своите персонажи, преминаващи през подобен етап от живота си. Буцата, която засяда в гърлото ти, докато четеш, е толкова истинска, че чак боли. Успехът на една книга да провокира толкова бурни емоции, дори с физическо измерение, за мен е свидетелство за огромен талант.
„Непривична земя“ е перла в световната литература и съм сигурна, че ще се нареди сред обичаните книги на онези читатели изследователи на човешката природа и смисъла в съществуването ни.
Прочетете и ревюто на Пламена Крумова за „Под моста“ тук.
