Темата за твореца и неговата самота е продължаваща за норвежката писателка Сири Хуствет (вж. „Какво обичах“, „Омагьосването на Лили Дал“) и в нейния шести роман – „Пламтящият свят“. Но като че ли никога досега отхвърлянето не е било така езиково, литературно и философски осмислено: в трето лице, единствено число; през порива да бъдеш някой друг; с метафората на маската.
Романът разказва двойнствения живот на Хариет Бърдън – художничка и съпруга/вдовица на арт дилър, но на нито една сюжетна страница двете същности не се докосват. Дистанцията между тях расте, успоредно с нея се увеличава и болката от разминаването им: светът на изкуството е мъжки, в него няма място за жени.
Историята на изкуството упорито е заличавала жените художнички, като е приписвала творбите им на бащата, съпруга или учителя.
Затова Хариет вижда именно в приписването своя шанс да сподели платната си пред широка публика. Персонифицираната възможност – трима мъже дават нарочно авторство на творбите й и само с техния фалически параван тя има свободата да превзема галериите и да печели вниманието на арт критиката.
…множество жени постигат слава едва след като е отминало времето им на привлекателни сексуални обекти. Макар че броят на жените художнички се увеличи многократно, не е тайна, че нюйоркските галерии излагат жени много по-рядко, отколкото мъже. (…) Творбите на мъжете са по-скъпи от тези на жените.
В този сексистки свят изборът на Бърдън е да стане мъж или да се примири със своята невидимост. Затова тя не става мъж, а трима мъже едновременно: бе искала празен мъжки съд, който да напълни с изкуство. Но в един момент съдовете се пръскат и Хариет не може да върне съдържанието им обратно към себе си. Нейната индивидуалност е неравномерно разпределена в чужди тела, четиримата заедно не са съставни части, цялото е невъзможно. Започнала е митологията.
„ Аз самата съм мит за себе си. Коя съм аз – няма нищо общо с това.“, четем в дневниците на Хариет – тетрадки, каталогизирани по азбучен ред, в който липсва единствено I/аз – ът. Животът й в трето лице бележи цялостната феноменология на всекидневието: ние не виждаме себе си и ставаме това, което виждаме, докато го гледаме.
Така феноменологично Хариет Бърдън (фамилното й име означава бреме, товар) натежава в тройно тяло. Искаш да облечеш мен върху себе си за една изложба, й казва Руне – единият от художниците, чиято индивидуалност трансферира за публичността на творбите си. И тя го облича с радост, разполага таланта си и печели адмирации – неговият успех е и неин. Поне в началото. Но неизбежно идва моментът, в който й се иска да се разкрие – аз съм тях, те не са мен. Точно тук е центрирана личната й драма: Хари беше готова да каже на света, но никой не бе готов да прочете самопризнанието й. Прекалено силно се е оттласнала от биографията си, маските са залепнали по лицата, сраснали са се и няма връщане назад.
Накъде ще я отведе автомитологизацията й оттук нататък – последната творба на Хариет се нарича „Пламтящият свят“, подобно на Икар тя трябва да изгори, за да (о)стане легенда.
Книгата постява въпросите за стереотипите, предразсъдъците, бунта на твореца, себеотрицанието. Но тъй като обяснението на текста винаги се търси откъм неговия създател, почитателите на Сири Хуствет биха се запитали доколко тази фикция е базирана на личния опит на писателката – обвиненията, че нейният партньор Пол Остър навярно пише книгите й, че е ценена повече като негова съпруга, че индивидуалността й е аксесоар на нечия друга: доколко вдовицата на Феликс Лорд – Хариет Бърдън, е съпругата на Пол Остър – Сири Хуствет?
На места романът отпраща към „Шест лица търсят автор“ на Луиджи Пирандело, където се демистифицира институцията на Автора – сюжетът е важен сам по себе си. Книгата би могла да бъде обвързана в интертекстуалност също с класическия японски театър Но, с автори като Пруст и Брехт, но най-вече с есето на Ролан Барт – „Смъртта на автора“.
„Пламтящият свят“ е четиво за всички, които вярват в красотата на ранените метафори и се бунтуват всеки път, когато действителността ни се поднася буквално, без заобиколните пътища на литературата.
Незаобиколим роман.
Автор: Йорданка Белева
