„Покана за екзекуция“ (изд. „Colibri“) на Владимир Набоков е антиутопия за абсурдността на всяка принуда и насилие, и за гробовете, които хората копаят, мислейки, че са окопи. Философска драма за смисъла на индивидуалността и обществото, както и удивителен литературен експеримент.
В построения съвършен свят мислите на гражданите са прозрачни, затова действията им са предвидими, а най-голямото престъпление и предателство е непроницаемостта. В нея е обвинен Цинцинат Ц.
Романът започва с тихото – като шепот или ласка – обявяване на присъдата му. Съдебната зала се усмихва, а той се връща отново в килията си, без да знае кога ще бъде екзекутиран. Всичко е наред, всички са спокойни и щастливи. Така сме въведени в света, който Набоков изгражда, за да ни представи същността на един своеобразен тоталитарен строй.
Последователно пред читателя се разкрива цялата бутафорност на този свят. Тук всичко е фалшиво – паякът, луната, съкилийникът, съпругата. Обкръжението на Цинцинат е декор. Историята много напомня тази на филма „Шоуто на Труман“ – всички знаят нещо, което е недостъпно за героя. Врати се хлопват, разговори заглъхват. Хората са бездушни кукли, лишени от свои истории, играчки в ръцете на невидима и неотменна сила.
Кой е режисьорът на този фарс и защо се разиграва той?
Обикновено героят в романовата традиция трябва да избере пътя си, може да предприеме действие или да реши да бездейства. В „Покана за екзекуция“ на него му е отказано всичко – от име и идентичност до право да узнае деня на изпълнение на смъртната си присъда. В този смисъл всеки негов ден е екзекуция, а животът му е един непрекъснат ад.
Набоков ни представя гледната точна на жертвата, която, за разлика от героите в повечето антиутопични романи, не е обречена. Цинцинат успява да съзре абсурдността на света, изграден от празни ритуали. Той открива вратата към безграничната свобода, когато всички възможности са отнети, и успява да я прекрачи, заключвайки се вътре в себе си, посредством своето творчество. Оттук произлиза и непроницаемостта, заради която е осъден на смърт, но и която е негово спасение от всичко фалшиво и маловажно.
Няма да изненадам никого като кажа, че възможностите за тълкуване и на този роман на Набоков могат да бъдат много повече от една. Дали ужасът от самоцензурата, дали палачът вътре в човека, дали творчеството като въплътено безсмъртие на човечеството, дали езикът, създател и пазител на паметта, дали цитатът от измисления поет Дьолаланд: „както лудият вярва, че е Бог, така и ние вярваме, че сме смъртни“ – ключовете към разшифроване на текста са многобройни. Знаем, че Набоков ни казва много повече от това, което ни показва. Той рисува шахматното поле, дава ни фигурите, но играта е в нашите ръце.
„Покана за екзекуция“ е възхитителна книга на голям майстор стилист, която не само дава, но може да си позволи и да иска от читателя. Предизвиква ни да прекрачим условности и очаквания, приканва ни да не се скъпим да ѝ се отдадем, да положим усилие и малко упоритост. И когато сме вложили тъй ценния си труд, тя ще ни стане по-скъпа, а няма да е чудно, ако я заобичаме и откажем да я пуснем да си тръгне от нас.
Вижте и една чудесна интерпретация на „Покана за екзекуция“ от Азар Нафизи. Не пропускайте и ревюто ни за „Вълшебникът“.
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
