fb
БиблиотекаСпециалниХудожествени

„Роман се прави не с много думи, а с много голяма история“ – из „Красиви изгнаници“ на Мег Уайт Клейтън [откъс]

7 мин.

През тази есен на пазара ще излезе книгата на Мег Уайт Клейтън„Красиви изгнаници“. Романът разказва за любовта между американския писател Ърнест Хемингуей и военния кореспондент Марта Гелхорн. Двамата се влюбват в края на 30-те години на миналия век, докато отразяват гражданската война в Испания. През 1940 г. те се женят, но бракът им продължава само 5 години. В „Красиви изгнаници“ Мег Клейтън разказва за всичко, което Гелхорн и Хемингуей преживяват заедно, през погледа на Гелхорн – една смела и прекалено амбициозна жена, която отказва да се примири с ролята на съпруга и муза. Книгата ще бъде публикувана на 10 ноември, а от издателство „Прозорец“ бяха така добри да ни предоставят ексклузивен откъс от нея. Вижте го: 

– Това е една мъничка история, около четиридесет хиляди думи, ако имам късмет – казах аз една вечер, докато лежах в спалнята, а Буболечката беше в банята и слагаше паста върху четката си за зъби.

– Една мъничка история може да се окаже една много голяма история – отвърна той.

– Ще бъде прекалено дълга за разказ и прекалено кратка за роман.

Съблякох широката рокля, с която бях облечена, и се пъхнах в нощницата си, като бързах да се прикрия. Беше гореща, задушна нощ, подходяща да спя гола, но нямах желание за онова, което би включвало подобно нещо.

– Роман не се прави с много думи, Муки – отговори Ърнест с онзи нежен свой глас, който ме накара да се почувствам гузна, че не искам да правим секс. – Роман се прави с много голяма история.

– Но ако са само четиридесет хиляди?

– „И изгрява слънце“ беше само шестдесет и седем.

– Това е почти два пъти повече.

– Онзи на Фицджералд за контрабандиста май беше само петдесет хиляди – продължи той, докато изхлузваше тениската през главата си, така че думите му се загубиха.

– „Великият Гетсби“? Но той изобщо не се продаде добре, Буболечка.

Ърнест стоеше, обут със своите къси панталони и сандали, със загоряла гръд от времето, прекарано на лодката, все така стиснал тениската си в ръка.

– Просто продължавай, Мук, и не мисли за това, когато не пишеш. Ако го мислиш, онова, за което пишеш, ще се изпари още преди да успееш да го продължиш на следващия ден. Не пиши, докато не ти остане съвсем нищо, а в края на всеки ден си оставяй по мъничко в себе си. После идвай да играеш тенис с мен или да плуваш, да пиеш и да ме любиш, и остави кладенеца да се напълни през нощта.

– Просто пиши и се наслаждавай на писането – повторих аз.

– И не забравяй да обръщаш внимание на времето в книгата си.

Влязох в банята и сложих паста за зъби върху четката си.

– Времето е важно, знам – казах, докато си спомнях как се беше отразило на Финландия, как три милиона финландци се опитваха да защитават родината си срещу сто и осемдесет милиона руснаци, а облаците скриваха руските самолети, докато не стигнаха точно над Хелзинки. В крайна сметка на финландците се наложи да дадат на руснаците всичко, което си поискаха, че и повече, в името на мира.

– Буболечка – продължих, – когато бях във Вашингтон, опитах да убедя президента да ни даде възможност да отразим войната.

– Но аз участвам във войната. Не е ли по-добре да участваш във войната, отколкото да пишеш за нея?

– Не и аз, Бонджи. Аз само планирам менюто и играя тенис.

Обърнах се и го видях как седи на леглото. Все още изглеждаше доволен от живота, тениската му беше до него и сандалите все още бяха на краката му, мръсни от изминалия ден.

– Едва се завърна от карибската си обиколка за подводници и боксит и вече искаш отново да ме изоставиш? – попита той нехайно.

– Там нищо не видях. Абсолютно нищичко.

Мей Уайт Клейтън

– Но заради теб отидохме чак до Китай, Март. Това ли искаш пак? Да заминеш и да пипнеш китайски гъбички? Чувстваше се отвратително по време на цялото проклето пътуване.

– Не е така, Буболечка. А и това беше преди близо две години.

– Заради теб заминах на проклетото пътешествие през индианските територии и заради теб изпуснах речта на Синклер Луис, а ти продължаваш да искаш още и още.

– Заради мен? Онова пътешествие не беше заради мен.

– Проклет да съм, ако изпуснах да чуя как Синклер Луис ме хвали, защото аз така исках.

– Но ти го искаше, Ърнест. Не знам защо, но го искаше.

Знаех си, че не биваше да казвам онова, което така често си мислех. Вместо това трябваше да пъхна проклетата четка за зъби в устата си, но бях толкова уморена да слушам обвиненията му, задето е пропуснал онази реч, бях толкова уморена да ми опява как никой не си е направил труда да запише хвалебствията на Синклер Луис по негов адрес.

– Защото, колкото и да ти харесва да възхваляваш самия себе си, не можеш да понесеш да го прави някой друг? – продължих аз. – Защото ти беше под достойнството да отидеш и лично да ти връчат наградата? Няма как да знам, Хем, но хиляди пъти ти казах, че трябва да отидем в Ню Йорк, а ти беше онзи, който настоя да се придържаме към плановете си. А и какво значение има всъщност, по дяволите? Още преди края на проклетото пътешествие избухна война!

– Звучиш ми точно като човек, който се опитва да пренапише историята.

Ядосано ударих четката в ръба на умивалника и пастата се разлетя към тоалетката и огледалото.

– Ти дори няма да си тук; ще си някъде на лов за подводници. Какво значение има, по дяволите, къде съм аз, ако ти няма да си тук?

– Не мислиш ли, че когато някой някъде стреля по проклетия задник на проклетата ми жена, това може би леко ще ме разсейва?

– Това ли е проблемът, Хем? Тревожиш се да не би да ти се наложи всяка вечер да си лягаш до нещо без устни, които да целунеш, като онова хлапе в Испания?

– За Бога, Марти!

Ърнест нахлузи тениската си обратно и пое към вратата, града и другарите си по чашка, като пътьом се обърна с думите:

– За Бога, Марти, тъкмо започна един чудесен нов роман. Ще има достатъчно война и след като си завършиш книгата.

Ако този откъс ви е харесал, може да поръчате „Kрасиви изгнаници“ от Ozone.bg.

Снимка на публикацията: Facebook/Meg Waite Clayton Author