Преди време писах за забравените женски имена в българската поезия, защото много исках да разкажа за Исаева, Бленика и Яна Язова. Само че списъкът ми с жени, за които ми се говори, изобщо не се изчерпва с тях. Обичам да се ровя в архивите (дължа това на филологията, няма как), да изненадвам себе си с непознати личности и да ги осмислям в контекста на епохата и литературното поле. Наскоро това желание отново се появи след завръщане към думите на Малина Томова и ме провокира да направя втора част, защото… защото те го заслужават. И не мисля, че са забравени – просто не са споменавани толкова често, колкото ми се иска.
Едгар Алън По дефинира поезията като ритмично създаване на красота и тези три дами потвърждават мисълта му.
1. Малина Томова
Снимка: „Литературен вестник“
Малина Томова е от поетесите, за които, когато се сетя, ми става топло на душата. Представям си поле с малки красиви цветя и ухание на лайка.
Не обичам изброяването на факти от живота на човека, затова ще обобщя, че е руски филолог, съпруга на поета Иван Цанев, сътрудничила на много вестници, един от основателите на Сдружението на българските писатели, авторка на сценарии на два филма, четири стихосбирки, преводачка от руски и основателка на издателство „Стигмати“. За всяко поотделно бих сложила в скоби по едно „уау“, но за последното свалям шапки от всички краища на света. Благодарение на това издателство на български излизат добре премислени и обгрижени издания както на наши, така и на чуждестранни автори. С много от тях повечето издателства не биха рискували, защото не са обещание за масов успех и вкус, но са важни, смислени и знакови: Илко Димитров, Антоанета Богоева, Ерик Орсена, Цвета Делчева и безброй други.
Малина не се грижи за популярността на своите книги толкова, колкото за чуждите, и все пак те достигат до правилните хора. След смъртта на поетесата Силвия Чолева пише за вестник „Култура“: „Сега, когато си отиде, неразгадала „абракадабрата за щастие”, отдавна отсъстваща за този свят, съставен от бръщолевене, от теб останаха деца, стихотворения и книги. Имаше какво да пишеш още, какво да издадеш, кого да утешиш, да се погрижиш“.
Преди да хукнеш, твои бяха тези
игриви, трепкащо въздушни мигчета.
Прашец от пеперудени крилца –
това е всичкото, което ти остана,
душа,
задъхано-припряна!
2. Невена Стефанова
Снимка: „Литературен свят“
Невена Стефанова е родена през далечната 1923 г. и умира през 2012 г. Тя е изестна за времето си преводачка от френски, руски и унгарски, есеистка и поетеса. Завършва живопис и работи като редакторка в „Жената днес“ и „Народна култура“. Съпруга е на драматурга Михаил Величков. И двамата са интелектуалци в пълния смисъл на думата, с аристократични обноски и смело изразено мнение.
Невена Стефанова има издадени много книги, така че няма да ви засипвам с дати и имена. Искам само да отбележа, че на нея дължим редакцията на първата Антология на съвременната френска поезия, която вижда бял свят на български.
Тодор Живков я обвинява в упадъчност на творчеството, но поезията й говори сама за себе си, стиховете й са напрегнато търсене на справедливост, безкомпромисни към чуждото и собственото малодушие. Истината е на първо място в поезията на Невена Стефанова – тя не е просто сбор от неясни символи и думи, а онзи нужен на всяко поколение наблюдател, който настоява за обесването на лъжата.
Отричаш ли се от заблудите си,
или като птица се отърсваш от дъжда?
Езикът, казваш, ти изтръгнали –
а служи ли ти съвестта?
Отиде ли да търсиш правдата,
когато беше в заточение,
или я чака у дома?
Проветри ли душата си от подозрения?
От ласото на догмите освободи ли врат?
Не се ли усъмни
във доказателствата безсъмнени?
Кога да първи път излъга себе си?
Кога привикна със това?
И тъй нататък…Естествено,
въпросникът не се отнася до светците.
И никой не е задължен
да отговаря точно.
3. Рада Александрова
Снимка: „Хермес“
Писателката, драматуг, филолог, поетеса и управителка на издателство „Иван Вазов“ от 1992 до 1995 година, Рада Александрова днес е на 74 години, а броят нейни стихосбирки и пиеси, които искам да назова, е неизчерпаем. Освен всичко останало е и човек с демократични убеждения, обществено активна и изявена както в литературата, така и в протестите, защото ролята на твореца не е само да пише дистанцирано за света в усамотение, но и да участва в реалността, да помага за нейното подобряване.
Стихотворенията й са наситени с образи и чувствата избуяват от цветове, природни вълнения и детайлите на спомена като главен свидетел за преживяното. Има нещо изключително фино и нежно в начина, по който Рада Александрова вижда света, дори болката е представена с някакъв почти призрачен копнеж, който ти се иска да опиташ. Светът е ту буреносно небе, ту плетеница от изящни звезди.
Луната, вятърът и любовта,
в които неусетно преминавах,
и бавната ръка на песента,
и лятото със името ти – Сава,тъй безнадеждно искани от мен,
тъй галени, тъй яростно желани
изтичаха във облака червен –
небесна рана.И виждах, и не виждах, и живях
с усмивка, с тяло, а душата знаеше,
че твоят лунен, твоят слънчев смях
измива пръстите ми и сандалите.А времето ще се излива там –
кръвта му залезите напоява –
и уж го няма, но остава само
във вечността със името ти.
Аvе!
