Ново издание на „Часовете“ – книгата на Майкъл Кънингам, превърнала се в съвременна класика и спечелила му „Пулицър“ – излезе под знака на „Intense“ и в прекрасния превод на Иглика Василева. Възможно е заглавието да ви е познато от едноименния филм на Стивън Долдри от 2002 г. с Никол Кидман, Мерил Стрийп, Джулиан Мур и Ед Харис в главните роли. Никол Кидман печели „Оскар“ за превъплъщението си в образа на Вирджиния Улф, а лентата е оцнена с общо девет номинации за „Оскар“ и седем за „Златен глобус“.
Дори обаче да сте се насладили на филма, не пропускайте и литературния му първообраз. „Часовете“ е един невероятен писателски експеримент, с който Майкъл Кънингам отдава заслужена почит към приноса на британската писателка Вирджиния Улф за световната литература. Сюжетът преплита трогателните истории на три жени от различни епохи – Клариса Вон, Лора Браун и самата Вирджиния Улф.
Романът е наситен с директни препратки към едно от най-добрите произведения на Улф – „Мисис Далауей“ от 1925 г. Самото заглавие е взаимствано от работния вариант на книгата. Цели пасажи от нея присъстват в произведението на Кънингам. Противно на очакваното, те стоят тъкмо на място, а не като изрязани цитати, защото авторът е успял да пресъздаде до съвършенство стила на Вирджиния Улф и да го комбинира със своята история.
Лора Браун е меланхолична и на ръба на депресията. Тя се задушава под тежестта на уж идеалния семеен уют в предградията на Лос Анджелис от петдесетте години на миналия век. В откъса по-долу тя чете „Мисис Далауей“ и преживява историята по свой уникален начин. Дали обаче ще последва съдбата на героите в нея?
Ето я нейната стая: тюркоазена стая, в която нямаше нищо изненадващо или необикновено, с тюркоазена кувертюра върху двойното легло и една картина (Париж през пролетта) в светла дървена рамка. В стаята се долавяше дъх на етилов спирт и борова смола, на белина и ароматизиран сапун, който се носеше тежко над един по-долен слой, който миришеше не точно на граниво, не дори на спарено, но не и на чисто. Миризма на умора, помисли си Лора. Миризма на място, което е било използвано и използвано.
Отиде до прозореца, разтвори белите полупрозрачни завеси, вдигна щорите. Там долу бе V-образният площад с фонтаните и хилавите розови храсти, с празните си каменни пейки. Лора отново се почувства така, сякаш прекрачва в някакъв сън – сън, в който тя стои и гледа точно тази напълно безлюдна градина в два и малко през един следобед.
Дръпна се от прозореца. Свали си обувките. Сложи „Мисис Далауей“ върху покритото със стъкло нощно шкафче и се отпусна върху леглото. Стаята бе изпълнена с онази особена тишина, която се среща в хотелите, специално отглеждана тишина, съвършено неестествена, плътно затиснала субстрат от скърцане, скрибуцане, бълбукане, клокочене и звуци от колела върху килим.
Сега е толкова далече от живота си. Оказа се, че е съвсем лесно.
Стори й се, че е напуснала собствения си свят и е влязла в света на книгата. Нищо, разбира се, не би могло да бъде по-далеч от Лондон на мисис Далауей от тази тук тюркоазена хотелска стая, но въпреки това Лора си представи, че самата Вирджиния Улф, удавницата, гениалната, би могла в смъртта си да обитава място не много по-различно от това. Изсмя се тихичко на себе си. Моля те, Господи, помоли се наум, нека раят бъде нещо по-добро от тази стая в хотел „Нормандия“. Раят би трябвало да е по-добре обзаведен, по-светъл и внушителен, но може да съдържа и част от тази глухота, тази съвършена пустота насред нестихващия ритъм на живота. Стори ѝ се, че, отсядайки в тази стая, е постъпила едновременно и като стара мома, и като курва. Но тук бе в безопасност. Можеше да прави всичко, което пожелае, абсолютно всичко. Чувстваше се като излегнала се в спалнята младоженка, която очаква… не, не съпруга си, нито пък друг мъж. Очаква някой. Очаква нещо.
Пресегна се и взе книгата. Мястото, докъдето бе стигнала, бе отбелязано със специална сребърна пластинка („На моя малък книжен плъх, с любов“), която съпругът ѝ бе подарил преди няколко години на рождения ден.
Вирджиния Улф
С усещане за дълбоко удоволствие и безгрижие тя се зачете.
Спомняше си как веднъж хвърли един шилинг в Серпантината. Но всеки има спомени; за нея по-интересното е това, тук, сега, пред очите ѝ; ето онази дебелана в таксито. В такъв случай има ли някакво значение, питаше се тя, вървейки към Бонд Стрийт, има ли някакво значение, че самата тя неизбежно ще престане да съществува; че всичко това ще продължи без нея; неприятно ли ѝ е, или се успокоява с мисълта, че смъртта е безусловният край?, но че нея все пак ще я има по улиците на Лондон, понесена от приливите и отливите на ежедневието, насам-натам, че Питър ще го има, че те живеят един в друг, че тя е част, сигурна бе в това, от дърветата в тяхната градина, от онази къща там, грозна, рушаща се; част от хора, с които никога не се е срещала; че обгръща като мъгла своите най-добри приятели, които я повдигат върху клоните си така, както бе виждала дърветата да повдигат мъглата, колко надалеч се простира той, нейният живот, тя самата. Ала за какво си помисли, когато погледна във витрината на „Хачардс“? Какво се опита да си припомни – може би прозрачночистите зори на село? – когато прочете в разтворената книга:
Не бой се вече от летния зной,
Нито от зимния яростен бяс.
Възможно е да умре. Лора изведнъж си помисли как тя – как всеки – може да направи такъв избор. Дръзка, безразсъдна, зашеметяваща ума мисъл, но макар и безплътна, тя заяви присъствието си в главата ѝ, ненатрапливо, но съвсем ясно, като глас, който леко пращи, долитайки от далечна радиостанция. Би могла да реши да умре. Идеята бе все още абстрактна, трептеше и неясно блещукаше в съзнанието ѝ, без да ѝ се струва мрачна или болезнена. Именно в хотелските стаи хората правят такива неща, нали? Възможно е – дори много вероятно – някой да е свършил живота си точно тук, в тази стая, върху това легло. Някой мъж или жена си е казал: „Край! Повече не издържам!“; някой е погледнал за сетен път тези бели стени, този бял гладък таван. Даде си сметка, че, отсядайки в хотел, човек напуска всички типични за него подробности на собствения живот и навлиза в напълно неутрална територия – чиста, бяла стая, където смъртта не изглежда толкова странна.
Лора Браун (в ролята Джулиан Мур) в екранизацията на „Часовете“
Тази мисъл би могла да бъде и дълбоко успокоителна; можеше да те накара да се почувстваш съвършено свободен. Мисълта, че можеш да си отидеш просто ей така. И с това да кажеш на всички: „Не успях да се справя, нямате представа какво изживях; повече не желая да опитвам отново“. Може би в това се крие някаква страшна красота, подобна на утрин в ледено поле или пустиня. Значи възможно е, ей така, да прекрачиш в онзи, другия пейзаж и да оставиш всичко – детето, съпруга, Кити, родителите – зад гърба си, в този тук скапан, разнебитен свят (той никога вече няма да се оправи, няма да се пречисти), в който те ще си отвръщат един на друг и на всеки, който ги попита: „Мислехме, че нищо ѝ няма, смятахме, че проблемите ѝ са най-обикновени, като на всички нас. Нямахме никаква представа“.
Погали корема си. Не никога! Каза думите на глас в чистата, притихнала стая: „Никога няма да го направя!“. Та тя обичаше живота, обичаше го безнадеждно, поне в определени моменти; а така би убила и сина си. Би убила сина си и съпруга си, и другото дете, което очакваше. Никой от тях не би могъл да се съвземе след такова нещо. И нищо, което можеше да направи приживе като съпруга или майка, никакво прегрешение, пристъп на ярост или депресия не биха могли да се сравнят с подобно нещо. Това би било самото зло. И то би отворило черна дупка в живота, през която всичко, създадено от нея – подредени дни, осветени прозорци, сложена за вечеря маса, – би се всмукало и изчезнало.
Въпреки това беше ѝ приятно да знае (защото някак изведнъж го установи със сигурност), че има такава възможност, че може да престане да живее. Имаше нещо утешително в това да разполагаш с цял набор от възможности; в това да можеш да ги обмисляш безстрашно и безхитростно. Представи си Вирджиния Улф, девствена, несигурна, победена от непреодолимите изисквания на живота и изкуството; представи си я как влиза в реката с камъни в джобовете. Лора престана да гали корема си. Би било толкова просто, помисли си тя, колкото и да се регистрираш в хотел. Точно толкова просто…
Снимка на публикацията: Mike Cohen
