Преди около пет-шест години, когато за първи път се запознах отблизо с творчеството на Робърт МакКамън, дебелите книги ме плашеха. Тогава прочетох романа „Момчешки живот“ – около 600 страници обем, съчетан с пълноценно съдържание. Около година по-късно се чувствах като дете на входа на цирк – нетърпелива да вкуся отново от магията, която авторът е създал, този път с „Границата“. Пак останах възхитена от стила му и до ден днешен помня онова чувство – затварям книгата, но още живея в нея. Поглеждам навън и сякаш виждам света, който МакКамън описва. Да ви кажа честно, усещането беше малко страшничко, особено на фона на фантастичния сюжет.
Именно тогава се замислих какво значи да си добър в това, което правиш. Добрият писател умее да те въвлича до такава степен в своя измислен свят, че да заживееш сред страниците, редом с героите му и техните емоции. Чисто и просто. Ето защо, когато вече държах в ръцете си „Лебедова песен“ (изд. „Изток-Запад“), изпитвах леко смесени чувства – тези почти 900 страници хем ме плашеха, хем знаех, че прочитът ще си заслужава. Истината е, че напоследък бях занемарила любимото си хоби – четенето, и все попадах на книги, които не ме грабваха съвсем. Когато усетих порива да се върна към това, което ме прави щастлива, реших, че няма по-подходящ автор от МакКамън. Сега се радвам и усмихвам на правилния си избор. Макар че първите стотина страници не ме спечелиха напълно…
Авторът започва историята си с изключително детайлно описание на края на света – ядрена война между СССР и САЩ. „Лебедова песен“ е издадена година след като съм се родила, през 1987-а, но темата, учудващо или не, е актуална и днес. Докато МакКамън запознава спокойно читателя с главните си герои, сякаш не бърза заникъде, аз прелиствах страница след страница в очакване на нещо повече. Точно когато бях на ръба да се откажа, леко отегчена от бавното развитие, изведнъж осъзнах, че се будя и заспивам с тези образи в ума си, с мисълта какво ли ще се случи с тях в следващата глава. Ами в по-следващата? Ами на финала?
Така неусетно преполових романа и толкова се вглъбих в него, че ми се случи същото като с „Границата“ – заживях в пълната разруха от книгата, в плен на нищета, студ, глад и ядрена зима. Междувременно в реалността започнах да гледам на Слънцето по друг начин, изпитвах благодарност за всяка капка вода и зелена тревичка, за цветчетата на ябълковото ми дръвче в двора, за всичко…
И така. Имало едно време един кечист – Черният Франкенщайн Джошуа, една клошарка на име Сестра Крийп* и едно странно, тайнствено дете на име Суон**, което притежавало необикновената дарба да създава живот. Те са от добрата страна на барикадата. Полковник Маклин, тийнейджър, който нарича себе си „Кралския рицар“, и самото Адово изчадие, избрало името Приятел, са от другата ѝ страна – истинско въплъщение на всичко уродливо, коварно и безкомпромисно. Между тях стои надеждата и един вълшебен стъклен пръстен, а колелото на съдбата се завърта безмилостно… Кое ще надделее накрая – доброто или злото? Какво изгражда мъжа – дисциплината и контролът или нещо друго? И колко далеч може да стигне човек, ако просто върви стъпка по стъпка?
Стъпка по стъпка – помисли си Сестра Крийп. – Вървиш ли стъпка по стъпка, ще стигнеш до мястото, за което си тръгнала.
МакКамън е добър – о, дяволски добър – в създаването на постапокалиптични светове и герои от плът и кръв. При него няма нито една излишна дума. Дори даден израз, който се повтаря отново и отново, всеки път си тежи на мястото и носи смисъл. И макар конкретни сюжетни линии да ти напомнят за творчеството на Стивън Кинг, пак не можеш да му се разсърдиш, а просто ги поглеждаш през очите на МакКамън. Четеш и виждаш как персонажите се променят, как израстват пред теб или се сриват на дъното – там, откъдето няма връщане назад. Смърт, разрушение, ужас, огън, пепел, докато не настъпи сетният час за молитва и истинските лица не излязат на показ…
„Лебедова песен“ е бестселър на „Ню Йорк Таймс“, номинирана е за Световната награда за фентъзи, отличена е с награда „Брам Стокър“ и една от 100-те най-любими книги на американците – напълно заслужено, бих казала. Ако през далечната 1987 година бях на подходящата възраст да я чета, щях да се чувствам пометена, очарована, възхитена и мегавпечатлена. Само си представете каква сензация е предизвикал подобен роман. Някои творби наистина устояват на времето и винаги можем да ги определяме като самото съвършенство, защото са епични.
Мечтая за адаптация на „Лебедова песен“ така, както продължавам да копнея за екранизация на „Границата“. В епохата на Neflix нищо не ми се струва невъзможно и с удоволствие бих гледала дори и сериал – определено има достатъчно материал. Засега мога само да благодаря сърдечно на издателство „Изток-Запад“ и на Коста Сивов за чудесния превод.
Честно, не знам дали бих могла да ви отправя по-гореща препоръка да прочетете „Лебедова песен“ и да ви убедя, че си заслужава всяка една от близо 900-те страници. Факт е, че е сред най-хубавите и силни романи, на които съм попадала. Знам, че думите на Сестра Крийп ще отекват дълго в съзнанието ми и навярно даже ще се превърнат в моя постоянна мотивационна мантра, когато губя дух и вяра в нещо. Мога да ви обяснявам как няма да остави равнодушни и вас, стъпка по стъпка… О да, стъпка по стъпка… :)
Прочетете тази книга, насладете ѝ се, бъдете търпеливи с нея, оценете я. А ако накрая ви се иска да я препрочетете още на мига и да говорите на всичките си приятели за нея – е, тогава вече ще знаете как се чувствам в момента!
* От англ. creep – отвратителен, неприятен човек; буквално: Сестра Отврат. – б. а.
** На анлгийски името на героинята означава „лебед“ – оттук идва и двузначният смисъл на заглавието на романа, което може да се преведе както като „Лебедова песен“, така и като „Песента на Суон“. – б. а.
Не пропускайте ревютата ни за „Момчешки живот“ и за „Границата“ тук и тук. Още един отзив за „Лебедова песен“ ще откриете при Христо Блажев в „Книголандия“.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.