С Владислав Христов се познаваме повече от година. Той е един от авторите, които подкрепиха читателското ателие „Читатели четат поезия“ и продължава да е негов съмишленик. За читателите на сайта е познат от рубриката „Как четеш“, в която разкрива читателските си навици, ревюто върху невероятната поетична книга „Фи“, избора и включването от нас в множество наши класации на последната му издадена книга „Германии“ (изд. „Ерго“).
Владислав Христов е автор на книгите: „Снимки на деца“ (кратки прози, 2010), „Енсо“ (поезия, 2012, номинирана за наградата „Иван Николов“), „Фи“ (стихове, 2013). Има множество публикации в съвременната периодика. Член e на международната организация „The Haiku Foundation“. Носител е на редица първи награди. Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Негови текстове са издавани на английски, немски, френски, испански, италиански, японски, руски, хърватски, арабски и унгарски езици. Освен поет, писател, журналист, Влади се занимава и с фотография.
Премиерата на „Германии“ в София се състоя в края на 2014 г. Предстои премиера в Пловдив и това е поводът за нашия поетичен блиц.
След премиерата в София на новата ти поетична книга „Германии“, защо избра за втора премиера именно Пловдив?
Пловдив е много важен град за мен, все пак това е градът на моето студентство и въпреки че той не е като в средата на 90-те години, аз продължавам да го обичам. Радвам се, че все още има будни хора в този град, че има места, където се събират и общуват. В следващите 4 години Пловдив ще бъде притегателен център на хора, които създават изкуство и съм сигурен, че и след 2019 г. той ще остане такъв. В този град дори въздухът предразполага към творене, а това е много по-силно от дюнеризацията и повсеместното опростачване.
Освобождава ли „Германии” от духа на емигрантството? От преживяното? Имаше ли „труп” за преглъщане (както казват в психоанализата)?
Всяка книга освобождава автора си – след като излезе на бял свят, тя тръгва по свой път. Преглъщането е преди това, по време на написване, това са метастази, често доста болезнени, за които читателя може само да подозира. Те са нужни на автора за собственото му изчистване от бесовете, за собствения му катарзис. Ако той бъде съпреживян от читателите, значи книгата е постигнала своята цел. Надявам се при „Германии” да е така.
„Германии“, Владислав Христов. Изд. „Ерго“, 2014 г. Художник на корицата: Иво Рафаилов
„Германии” са в множествено число. Как виждаш България, завърнал се да живееш тук?
България също я виждам с много лица. Със сигурност се отнасям към нея доста по-трезво и адекватно от периода преди да замина. За да осъзнаем какво е родина, не е нужно да я губим, но пък този, който не успява да осъзнае, е по-добре да я изгуби за известно време, емигрирайки. После ще има привилегията да усети онази сладост на завръщащия се човек. В момента България е по-слаба от всякога, като човек след дълга изтощителна зима, продължила 25 години. Има нужда от разбиране и помощ, не отвън, а отвътре. Ще се наложи всеки да се размърда и да премине от онова вечно мърморене към дела. Да, трудно е и резултатите няма да дойдат бързо, но съм сигурен, че си заслужава.
Може ли да се емигрира вътре в България? Или къде би била следващата ти емиграция?
Да, това, че всички ние сме емигранти в собствената си държава за много хора е добро оправдание да не направят нищо за промяната към по-добро.
Времето на празните приказки мина, целият свят е разклатен и срещу това люлеене може да се противостои само с действия.
Нека всеки започне от ежедневието си, малките крачки водят до големи успехи, но само за този, който си позволи да ги направи. Моите лични емиграции са във формите в които се изразявам; когато литературата не стигне да се изразя, емигрирам във фотографията и обратното.
Вълнуваш ли се кои са читателите на поезия, как я възприемат? Насочваш ли посланията в тази книга?
Стигането на един читател до дадена книга е строго индивидуален път, върху който аз като автор нямам и не искам да имам контрол. Самата среща на читателя с книгата е сакрална по някакъв начин и никой не бива да я нарушава. Не пиша книги с цел да насочвам послания, но когато книгата се е случила за мен, неминуемо ще влезе в канала на възприятие на определен брой читатели и ще се случи и за тях. Какво повече би могъл да иска един автор?
Ако трябва ти да определиш поетичната книга „Германии”, как би звучало това определение?
Честна. Както би трябвало да бъде всяка една поезия.
Поезията е последното обиталище на честността.
Като поет чувстваш ли се отговорен към поезията, която създаваш и как се чете?
Не знам дали съм поет, няма да се уморя да го повтарям всеки път, когато ме нарекат така. Предпочитам да пиша открито пред това да бъда квалифициран. Квалификациите не помагат на никого – нито на кадърните, нито на некадърните. Думата поет е девалвирала тотално последните години заради желанието на множество хора, пишещи стихотворения, да бъдат поети. Аз познавам много малко поети и повечето от тях не ползват дори интернет. Като пишещ човек, се чувствам отговорен към своите думи, стремя се към тяхната истинност. За да действа една литературата, е нужно тя да култивира истината, защото нейният дефицит сега е най-голям.
Премиерата на поетичната книга „Германии“ в Пловдив, е на 6 март, от 19:30 в Петното на Роршах.
