Той е най-успешният датски криминален автор и ако харесвате жанра, със сигурност сте чели поне една от книгите му за комисар Карл Мьорк и Отдел „Q“. Юси Адлер-Улсен гостува у нас по време на Софийския литературен фестивал през декември и още в първите минути на срещата ми показва защо е толкова успял – започва разговора си с интерес към мен и това, което правя – за сайта, за работата ни с издателствата и най-вече с читателите.
„В САЩ блоговете са най-важната медия, която отразява книгите. Това е защото те вярват, че именно това са читателите, които са важни“, казва ми Адлер-Улсен. След това обаче през щанда на неговите издатели от „Емас“ започват да минават още читатели, да разпознават автора от големия винил и да му искат автографи. Така че явно беше време да започнем и с въпросите (за чиято подготовка благодаря много на Митко Аврамов).
Много от вашите герои, както и тези в повечето скандинавски криминални романи, пият литри кафе всеки ден. На какво се дължи това? Дали е типично за скандинавците или за полицаите като цяло?
Всъщност моят инспектор Карл не пие много кафе. За сметка на това асистентът му Асад обожава да го приготвя и да му го предлага. Кафето е жизненият еликсир на датчаните. Трудно е да живееш у нас през зимните месеци – навън винаги е мрачно и студено. Единствено кафето успява да ни държи във форма. Не знам на какво се дължи този навик при другите автори, защото повече от 15 години не чета криминални романи. Страхувам се творчеството ми да не бъде повлияно от стила на останалите.
В такъв случай каква литература предпочитате?
Чета различни неща – например литература на абсурда като Петер Биксел от Швейцария или Йежи Косински от Полша. Всичко, което е възможно най-ново и различно за мен. Стремя се да не губя оригиналния си начин на мислене.
А вие какво пиете – кафе или чай?
Днес имах възможността да се насладя на чудесен чай в едно ваше заведение! По принцип го предпочитам късно вечер, а през останалата част от деня пия няколко чашки кафе. Общо взето всеки ден пия над литър чай и малко кафе.
Обикновено по кое време на деня пишете?
Труден въпрос. Истината е, че съм много зает. Работя с 42 издателски къщи по цял свят, а книгите ми се продават в над 120 страни по света. Налага ми се да пътувам много и нося различни отговорности. Затова пиша, когато ми остане време. Ако разполагам с десет часа, пиша десет часа. Ако е само един – пиша един.
Любопитното при мен е, че никога не съм имал писателски блокаж. Според мен той се случва на аматьорите, на тези, които нямат какво да пишат или не разполагат с никакъв талант. Да блокираш означава да седиш и да чакаш да ти хрумне нещо. Знам какво е да се взираш в празната страница, както и да се мъчиш да напишеш следващото изречение. Но не се отказвам. Никога не спирам в момент, в който ми се струва, че не мога да измисля нищо повече. Спирам по средата на най-доброто си. Независимо дали е средата на изречението или на поредната глава. Защото знам, че на следващия ден ще мога да продължа оттам.
Обикновено създаването на една книга се състои от 3 месеца проучвания, нахвърляне на основните идеи, описване на цялата история в рамките на двайсетина страници. След което предстоят 4-5 месеца писане. Преди да започна поредицата за Специалния отдел Q, изглаждах идеите си в продължение на половин година. Разписах всички сюжетни линии – от първата до десетата книга поредицата ще разказва една цялостна история. Струва ми се, че това е нов подход. В повечето поредици, които сте чели, се развива личният живот на героите. Но да разполагаш със сюжет, който свързва всичките десет романа, това е нещо, на което до сега не съм попадал. Към това се стремях и успях да го постигна. Знам всичко, което ще се случи – независимо дали става дума за книга номер 7 или номер 10. Остава единствено да седна и да го напиша.
И какво ще се случи до края на историята?
Много тайни ще бъдат разкрити! Тайните на Карл, Асад, Росе… Какво ще се случи с Асад, се разбира в осмата книга. Седмата е посветена на Росе. Обикновено техните истории се случват динамично и не успявам да надникна в главите им. Това ми се отдава с Карл, както и с някои от злодеите.
Точно затова тези книги ще бъдат важни – седмата за Росе, осмата за Асад, в деветата ще се разкрие личната история на Карл, а в последната, десета, се надявам да видите истински фойерверки.
А защо избрахте точно сириец да бъде асистент на Карл?
– А кой казва, че Асад е сириец? Това е нещо, което той самият твърди. Можете ли да приемете за истина всичко, което той казва? Не, не.
Асад е най-потайният герой, за когото някога съм писал. Все още не мога да издам истината за него. Може и да сириец, а може и да не е. Може това да е истинското му име, а може и да не е. В Дания често се срещат имигранти от Близкия изток. В моят свят тази екзотичност придава любопитен привкус, пъстрота.
Всички сме наясно, че съществуват проблеми с имигрантите и това е неизбежно. Когато хващам такси от летището до вкъщи, зад волана винаги седи мъж, който е от Близкия изток. Тези хора са много по-умни и по-образовани, отколкото често си мислим. И освен това са човешки същества. Много от особеностите, които съм срещал в тези таксиметрови шофьори, съм внесъл в образа на Асад.
Значи няма реална личност, която стои зад неговия образ?
– Не, няма. Но има едно изречение, което винаги е в ума ми, когато мисля за Асад. Веднъж се обадих на американския си преводач и му казах: „Стийв, много ми липсваш. Често си мисля за теб.“ И той ми отговори: „Какво съвпадение, аз също много често мисля за себе си“. Това изказване беше остроумно и ме изненада.
Такъв е и Асад за мен – умен, непредвидим. И когато имам проблем с неговия образ, споменът за този разговор ми помага. Всички харесват Асад – и в Дания, и в Германия всички го обичат и мислят за него, като за истински човек.
Получавали ли сте предложения да заснемат филм или сериал по някой от романите ви?
Веднъж ми се обади много популярен сценарист, най-любимият ми – Скот Франк! От вълнение започнах да изброявам всички негови филми, които съм гледал, но той ме прекъсна с въпроса: „Имаш ли желание да работим заедно?“… „Да!“, отговорих аз на секундата. Без каквото и да е съмнение.
И той сподели, че иска да направи телевизионен сериал от ранга на Breaking Bad, The Wire. Имал много предложения, но досега не бил попадал на подходящия материал, докато не прочел моите романи. В момента работи по първата книга. Всеки сезон ще обхваща действието на една от книгите. Десет книги – десет сезона.
За разлика от филмите, където голяма част от сюжета трябва да бъде орязан, в сериалите имаш възможност да навлезеш надълбоко, с повече подробности. Това означава, че сценаристът ще има възможност да развие героите ми в по-голяма дълбочина дори от мен самия! И това е любопитно за мен. Освен това има създадени четири датски филми по романите ми, които вече се излъчват по света.
Юси Адлер-Улсен по време на Софийски международен литературен фестивал 2014, фотограф Фелия Барух
А самият вие планирате ли да участвате в писането на сценариите?
Не, не мисля. Позволих си това за споменатите филми в Дания, но това беше грешка, понеже не разполагах с достатъчно време. Трябваше да отложа, докато нямах необходимото ми време. За предстоящите филми обаче ще направим друго – сценаристите ще ми задават въпроси, на които аз ще отговарям.
Обичате ли да гледате криминални сериали?
Да. Мисля, че това е най-хубавото нещо, което се е появило по телевизията в последните години. Например в Breaking Bad разполагаме едва с десетина герои, но въпреки това цели пет години тези герои ни приковават към екрана.
Постепенно те оживяват за нас. Съчувстваме им, нямаме търпение да ги гледаме – в много малко филми се случва това. Фантастично е!
А още по-хубаво е, че това става в САЩ, които в последно време изкараха множество слаби филми. Радвам се, че има подобна промяна. В Дания снимаме добри сериали, но да имаш възможност да работиш с човек като Скот Франк и сериалът вместо в Копенхаген да се ситуира в Бостън – това е нещо значимо.
Харесвате ли сериала „Истински детективи“?
Невероятен е! Забележително е как Матю Макконъхи успя от обикновен актьор да се превърне в такъв, достоен за наградата Оскар. Според мен той носеше тежестта на целия първи сезон. Сериалът ми харесва с това, че е различен, действието се развива бавно и притежава страхотна атмосфера.
Казахте, че Ви се налага да пътувате много. Имате ли любими дестинации?
Да, имам много любими места. София ми хареса много. Изживяването тук беше чудесно! Мили хора, много вкусна храна – една от най-добрите, които съм опитвал. Когато отворя менюто и ми харесва всичко в него!
Барселона е любимият ми град заради близостта до океана, чистия въздух, архитектурата, хората, храната… Честите пътувания обикновено означават, че нямаш много спокойствие. А когато ти се налага да пътуваш 135 дни всяка година, имаш нужда от дома си.
Домът е най-хубавото място за мен. Преди мечтаех за Бразилия, Южна Корея, Япония… Вероятно и тях ще посетя някой ден, но ще бъде обикновено туристическо пътуване. За мен истинското приключение е да имам време за семейството, детето, приятелите, китарата ми. Да композирам, свиря и просто да си почивам. Фантастично усещане.
Юси Адлер-Улсен по време на Софийски международен литературен фестивал 2014, фотограф Фелия Барух
Доставя ли ви удоволствие да общувате с феновете си? Вероятно получавате много и-мейли?
О, да… Наложи се да създам малка компания, в която съм наел четирима служители. Обзаведох и офис, единствено за да мога да подходя с уважение към читателите си по цял свят. Но когато продаваш повече от три милиона копия от книгите си всяка година, изглежда невъзможно да отговориш на всички. Стремим се да създаваме фейсбук страници, както и обикновени уебсайтове, чрез които да се вслушваме в гласа на феновете си.
Обичам личните срещи, очи в очи. Харесвам разговорите с читателите, докато подписвам книгите им и понякога това продължава доста дълго. И успявам да получа това, което търсех от самото начало – доказателство, че съществува обратна връзка с читателя.
Преди време работих като издател в много голяма компания. Тогава осъзнах, че в повечето книги, които издаваме, липсва връзка между автора и читателите му. Например писателят издава прекалено голяма част от сюжета и така не оставя нищо на въображението. Когато пазиш добре тайната, читателят става като съавтор, разкрива сюжета заедно с теб. Вашият Карл Мьорк не съществува нито в моето съзнание, нито някъде другаде. Той е само ваш. И дори моите злодеи не са толкова зли в представите ми, колкото са те във вашето въображение.
А отговаряте ли лично на имейлите?
Само на някои от тях. Но за сметка на това чета всичко, което сме получили. Една от асистентките ми ме познава толкова добре, че знае какво бих отговорил на всеки въпрос. Въпреки това всяка сутрин се срещаме и обсъждаме отговорите, преди да ги е изпратила. Понякога я поправям, ако не съм съгласен с написаното или ако мисля, че отговорът не е правилен. Така че и да, и не. Във фейсбук страницата ми отговорите не идват от мен. Но аз знам, че помощничката ми, която се грижи за това, ме познава толкова добре, колкото другите ми асистенти. И макар много рядко самият аз да отговарям на някого, за мен е важно, че всеки от читателите ми получава отговор на въпроса си. Всеки.
Променяли ли сте част от историята заради нещо, което ви е казвано от читател?
Не, не съм. Но е нормално в една поредица от десет книги читателите да имат свои любимци и да ги защитават. Често например се случва героите да ругаят. Особено в четвъртата книга това беше малко повече от необходимото. И един читател ми каза, че това никак не му харесва. Затова в петия роман посмекчих тона.
Юси Адлер-Улсен по време на Софийски международен литературен фестивал 2014, фотограф Фелия Барух
Ако не бяхте професионален писател, с какво щяхте да се занимавате?
Аз и сега се занимавам с много неща. Имам две строителни компании; друга, която произвежда софтуерни продукти за деца – обикновено за футбол. Върша различни неща и винаги съм се стремил да бъда креативен. Вероятно това е причината да взема решение да стана писател.
Обикновено изобретателността и въображението изчезват с възрастта, но не исках това да се случва и на мен. На 64 години съм и съм наясно, че, за да запазиш креативността си, трябва да предизвикваш себе си с нови задачи – постоянно, всеки ден. Вярвам, че изобретателността и любопитството помагат на човек да остарее и да се превърне в зряла личност. В семейството ми има много любопитни хора, които доживяват дълбока старост и такива, които нямат много интереси и почиват рано. Пожелавам ви винаги да запазите любопитството си!
Със сигурност би ни харесало да прочетем ваша книга, посветена на креативността.
Това е добра идея, която ми е предлагана неведнъж. Да напиша нехудожествена книга, посветена на идеите и тяхното зараждане. Създал съм много компании и нито една от тях не се е провалила. Някои от тях вероятно ще бъдат затворени, но ако притежаваш нюх, това не би трябвало да те тревожи. Не е страшно, ако не успееш в един случай. Проблем е, ако изгубиш толкова много пари, че не можеш да продължиш напред. А това никога не ми се е случвало.
Креативността освен това означава и да вършиш нещо със собствените си ръце. Това е нещо, което обожавам. Мога да кажа, че съм построил собственоръчно дванайсет къщи и мисля, че комбинацията между писане и физически труд е чудесна. Трудът ти помага да заякнеш и да бъдеш здрав. В сегашния етап от живота си вече нямам свободно време да се занимавам с нещо подобно. И това ми липсва наистина много.
Можете да посветите някоя от ваканциите си на това?
Да, ако жена ми позволи да строя къщи у дома… Мисля, че добър и забавен вариант за мен е да пиша театрални пиеси. Вече имам написана една и участвах в конкурс с повече от 100 професионални писатели. Заех трето място и бях много ядосан, че не спечелих! Ядът ми премина и сега си давам сметка, че тогава съм бил просто един аматьор, който е написал театрална пиеса. И въпреки това се класирах трети. Може би трябва да опитам пак. Струва ми се, че ще бъде забавно да работя с актьори и да опитам нещо различно.
Не пропускайте да прочете ревютата на Митко Аврамов за книгите на Юси Адлер-Улсен, издадени в България – „Жената в капан“ и „Убийци на фазани„.
Снимките в публикацията са от Софийски международен литературен фестивал 2014, фотограф Фелия Барух.
