Докато прехвърлям транспортно средство след транспортно средство и наблюдавам заниманията на пътниците, докато опитвам да подредя разредения хаос на ума си, осъзнавам, че четенето допреди малко на баба в болницата е имало резултат.
Така се оформи идеята за този текст. Реших да ви споделя лична история за перспективата на въздействие на четенето, която случайно открих в опит да смекча страданията на дядо и баба, с акцент върху „институцията“ баба. Поради факта, че не съм запозната с възрастова психология и наблюдавам как всички се лутаме в гранични ситуации с близки, използвах силата си в област, която добре познавам: книгите.
Четенето започна с дядо ми, без замисъл. В последните месеци, когато животът изтичаше от очите му и се чудех къде е отишъл моят благ и силен дядо, взех книга от раницата и започнах да му чета на глас. Носех единствено „Скъпа г-жо Шуберт” на Ева Липска, за да се подготвя за предстоящо интервю с нея. Дядо ми сякаш се озари, успокои. Просветна познатият човек.
Започнах да чета, защото не знаех какво да му кажа. Как да говоря с мълчанието на болния човек? Как да облекча невидимата болка и онези думи: „Не мога вече, Петранке, не мога”? Поезията на Ева Липска помогна и на мен да преглъщам лесно тежките емоции, екзистенциалните прозрения и усещането за неумолимия ход на живота и смъртта. После, в коварния момент на отпътуването на дядо, за една нощ прочетох „Изумление и трепет” на Амели Нотомб. И сутринта дойде спокойна…
Баба е природен феномен. Характерът й е буен, борбен, готова е да отстоява правата си до последната банка кръв. До 2012-2013 година се справяше достойно с предизвикателствата на живота – животни, системи на управление, бит и битие, и една катастрофа. После продадохме кравата, която тя енергично водеше на паша и си дружаха безопасно и екологично. Позаседна се вкъщи. Стана член на пенсионерския клуб на селото. Ходеше на вечеринки, гостуваха на съседни села, успяваше да изиграе дори по едно хоро. Да е сред хора, да си приказва с тях, да разказва истории – как спасила една припаднала съседка (действителен случай) или как набрала коприва с голи ръце, обожаваше. Рядко обаче се отдаваше на спомени. При нея има близко минало и настояще. Е, след настъпилата деменция нейните времена и времената на близките рязко започнаха да се разминават. Както и пространствата на живеене. Още една специфика на баба е жаждата й да работи. Затова умът й отхвърля завладялото я напоследък застояване до масата и мислено копае в градината, сади, готви, върши домакински и къщни неща.
Внимателно и настойчиво описвам някои качества от характера на баба, които я отдалечават от романтичната представа за блага старица. Силна, волева (или инатлива?) жена. Султана сякаш й е копие. Трябва да си готов да отстъпваш през по-голямата част от времето. Дядо ми го умееше. Той като си замина, с присъщата й упоритост тя си присвои неговото мълчание.
Та, до споменатата болница с операция за смяна на става се стигна след опит за акробатика между леглото и пода. Цял месец залежаване. Операцията дойде и мина. Раздвижването започна веднага. Баба отблъсква, отказва и…. тук продължете сами реда с действия с представка „от”. Мама подхвърля: „Донеси й книжка с картинки”.
Как да избера каква книжка? Познатите приказки ще я унизят – защото са за деца и тя ще реши, че я подценяваме. Препоръчаната от Габи „Приказки за крайните квартали”пък е с твърде модернистични за нея рисунки.
Случайността е чуден учител. Нося за стаята брой на сп. „National 
Geographic“, с тема Египет и Тутанкамон.
Ден първи: разглеждаме снимките. Започвам от огромните, разпростиращи се на две страници. Пробвам да чета и текстове. В началото, където има кратки рубрики, й показвам малките снимки. Баба се заглежда, след което подхвърля реплика в неин стил: „Вие сега имате много време за глупости”. Пускам думите покрай ушите си и разлиствам нататък. За час и половина преминахме през целия брой. Произнасяхме чудни египетски имена от преди 3 хил. години. Смяхме се.
Ден втори: заредила съм се с няколко броя NG и два броя сп. 360° (също изобилства от илюстрации и снимков материал). Брой на NG за динозаврите. Подходът ми е на ръба между отношение към дете и зрял човек. Енергоизстискващ, но ползотворен. Излишните реплики спират. Любопитството проблясва от време на време в погледа. Баба сама си държи списанието легнала и дори успява да различи бяла мечка, уловена в момент на плуване, преди мен
Ден трети… ден пореден. Все по-често слуша, репликите от „грамофона“ (повтарящи се безкрайно много пъти един и същи фрази) са спрели. Баба задава въпроси към снимки. Става избирателна: след като единия ден четохме за динозаврите, на следващия не искаше вече да слуша за тях. Харесват й истории, разказани като лично преживяно. Четенето е съпроводено с превод в „ефир“. Избягвам сложни имена, неясни, по моя преценка, за нея думи. По-дългите изречения ги съкращавам на няколко прости. На места преразказвам.
Вкъщи дядо беше човекът, който разказваше приказки. Особено в ония дни с режима на тока. Баба винаги слушаше. Благодарение на нея, обаче, пътешествията станаха част от моя свят – от почти 4-годишна ме води на лагери. Всяка година – един на море, един на планина. Спасявала ме е от ситуации на бой и нарушаване на правилата вкъщи. Вероятно защото с нея си приличаме. Наследих любовта й към народните танци и по нейно настояване на същата тази 4-годишна възраст ме записаха в танцов състав. Подозирам, че социалността и желанието за общуване също са несъзнателен пренос и явно наследство.
В обърнато време – тя се е смалила, аз съм пораснала. Опитвам се да й помогна да попътува и да се отдалечи от нищо-неправенето с четене. Моят нов код на общуване с нея и надхвърляне на реалността. Получава се – с внимание и убеденост. На страничните хора в стаята им изглежда излишно. Вероятно е. Да беше дете, да въздействаш на способностите му в бъдеще. А то – възрастен човек. Но аз упорито продължавам да й чета. Изброяването на дните и какво сме чели за мен се оказа методика, която може да се използва в подобни бедствени ситуации. Приложих натрупан опит, знания, живата си интуиция за природата на баба и капчица любов.
В заключение: вярвам, че единствено изкуството ни отделя от несгодите на реалността. В частност четенето се прояви като възможен израз на доверие, споделяне и надмогване. Пренасяне в други светове.
На финала простичко бих ви попитала: какво бихте чели вие на вашите баби и дядовци?
